Гочо шляпа бос по Пъпната връв

Време беше Гочо да ходи на работа. Както вече споменахме, той е доцент по Необикновени Диференциални Уравнения и днес има лекция в Университета.

Проблемът беше как от Обеля се ходи до Университета. Трябваше да се мине по Пъпната Връв. Така софиянци наричаха улицата, която свързваше Обеля с Центъра. През 2010 циганската махала беше завзела всичко освен Центъра и българския квартал Обеля. По принцип българите не ги пускаха да влизат в циганската махала, но имаше една ивица ничия земя, която свързваше последните два бастиона на българското малцинство. Именно тази улица българите наричаха Пъпната Връв.Това беше едно общо пространство, в което свободно се движеха и българи и цигани. Дължината на прехода беше само някакви си 5 километра и можеше да се мине както пеша, така и с кола. Разбира се, за пътуването с кола Гочо нямаше достатъчно време. Трафика беше толкова тежък, че колите ту тръгваха, ту спираха, но главно спираха. Пешеходците, които вървяха покрай колите ту изпреварваха колите, ту колите изпреварваха пешеходците, но в крайна сметка пеша си беше много по-бързо отколкото с кола.

Ще се зачудите как ли Безкрачко е оставил пешеходците свободно да се движат по Пъпната Връв? Не е ли построил огради, не е ли ограничил гадните пешеходци? Действително, Безкрачко построи прекрасна ограда и пусна по нея да тече ток с високо напрежение. За съжаление, циганите се закачиха за оградата и започнаха да крадат ток. Безкрачко обича да краде, но хич не обича да го крадат и затова той спря тока. За съжаление, така оградата остана беззащитна и циганите бързо я демонтираха и я предадоха на вторични суровини.

Гочо много обичаше да минава по Пъпната Връв през циганската махала. Там винаги беше весело, тичаха нагоре-надолу боси и полуголи циганета, които се плезеха на Гочо и му показваха неприлични жестове. Отвсякъде кипеше живот. В циганската махала живееха щастливи хора, които не се страхуваха за утрешния ден. Те не се бояха за бъдещето, вместо това те създаваха това бъдеще. По-точно правеха деца. Всъщност, те си мислеха, че правят секс, а не деца, но бяха толкова прости, че не правеха разлика между едното и другото. Българите за разлика от циганите са начетени и интелигентни. Затова българите знаят как да се пазят и при тях секса няма нищо общо с правенето на деца.

За да тръгне по Пъпната Връв Гочо трябваше да преодолее още едно препятствие, трябваше да пресече Околовръстното шосе. Ще попитате: „Ама Околовръстното не е ли от другата страна на Обеля? Това не е ли шосето, което обикаля София?“ Всъщност, това за което си мислите вие е старото околовръстно, което вече е загубило своето значение и през 2010 пустееше и дори беше обрасло с бурени. Не, става дума за новото околовръстно, което обикаля квартал Обеля. Трафика в българския квартал беше толкова тежък, че за да се стигне от точка А до точка Б най-лесно беше да се мине по околовръстното.

За пресичането на Околовръстното си имаше кръстовище и дори светофар. Ще кажете, Гочо просто да изчака да светне зелено и да премине. Да, но през 2010 нищо не се случва така просто както си мислите. За да светне зелено Гочо трябва да подаде молба за пресичане. Това става съвсем просто. Гочо трябва да натисне един бутон и молбата му за пресичане автоматично ще се появи на бюрото на Безкрачко. Проблемът е само в това, че Безкрачко молби за пресичане по принцип никога не разписва. Гочо можеше да подаде молба и да си чака цял живот, но зелено за него никога няма да има.

Безкрачко не обичаше да разписва молби за пресичане, а Гочо не обичаше да се моли. Още по-малко пък би тръгнал да се моли на Безкрачко. Затова Гочо вместо да натисне бутона и чинно да си подаде молбата, той се огледа, прецени визуално скоростта на движещите се коли и ловко претича, като подплашена газела. Един джип се опита да го блъсне, но не успя. Шофьора се ядоса, че е изпуснал наградата за прегазен пешеходец и за да си отмъсти на Гочо силно наду клаксона си. Гочо отговори подобаващо на тази агресия като запрати камък в посока на джипа, но не уцели. Такъв е етикета и правилата за добро поведение в София през 2010. Трябва да покажеш характер, като хвърлиш камък по натрапника, но в никакъв случай не трябва да го уцелиш. Хвърлянето е едно, а уцелването си е нещо съвсем друго.

В този момент се чу един мек и благ глас:

– Гочо, защо си толкова агресивен?

Това беше гласът на Петьо, неговият съученик и приятел. Той беше толстоист и вярваше, че на злото трябва да се отвръща само с добро. Джипа прелетя и за малко да удари не само Гочо, но и Петьо, който тичаше след приятеля си. Петьо обаче не хвърли камък, а се ограничи само с показването на няколко неприлични жеста в посока на джипа.

– Към университета ли си тръгнал? – попита Гочо.

– Да, нали знаеш, че днес имам лекция с моите студенти археолози.

– Да вървим заедно? – предложи Гочо.

– Добре, но по-бавничко, че обувките ми са нови и ми убиват.

Това, че на Петьо обувките му убиват никак не е случайно. Причината за това е световния обувен концерн. През 2010 всичко е единствено. Съответно, единствен е и световния обувен концерн. Всяка година концерна увеличаваше производството си. Той не спираше да расте като поглъщаше един след друг конкурентите си. Но когато концерна погълна всичко, той спря да расте. Нямаше на къде да се развива. Това беше голям проблем за изпълнителния директор, защото акционерите искаха от него растежа да продължи и печалбите да се увеличават.

Първото което направи директора беше да вдигне цените. Когато си монополист можеш да си продаваш обувките на каквато си поискаш цена. Лошото е, че селяндурите започнаха да се бунтуват, защото всичките им пари отивали за обувки. Наложи се Съветът на Великите Мъдреци да издаде декрет, че обувките си имат максимална цена и никой не може да продава по-скъпи обувки.

Това си беше непазарно и популистко, но на Съвета му се налагаше понякога да е непазарен и популистки, само и само да угоди на селяндурите.

Резултата от цялата работа беше, че на директора на световния обувен концерн му се наложи да търси други начини да увеличи печалбите. Нормално беше да направи обувките нетрайни, за да се късат по-често и да се купуват по-редовно. Уви, пак заради популизъм Съвета беше въвел задължителна гаранция на обувките. Нямаше никаква далавера обувките на селяндурите да се скъсат докато още са в гаранция, защото тогава би трябвало безплатно да им ги заменят с нови.

Директора събра водещите учени и създаде обувки, които бяха здрави докато не им изтече гаранцията, но още на другия ден се разпадаха на хиляди парченца. Това беше страхотно научно постижение, защото обувката не е принтер, който да си има брояч отброяващ кога му свършва гаранцията. Това не е и компютър, който когато е нужно получава по мрежата поредния ъпдейт, който просто го прецаква. В обувката няма брояч, няма електроника, няма часовник и не е свързана с мрежата. Всичко беше на база на химията и на новите материали, които стареят когато трябва и колкото трябва.

За съжаление и това не помогна. Гаранцията беше твърде дълга и хората си купуваха нови обувки твърде рядко. Това, че има нови модни тенденции и че обувките им са ужасно демоде, помагаше, но само при малцина. Повечето селяндури носеха демодираните си обувки и не им пукаше.

Тогава директора възложи на водещите учени да направят промени в човешкия геном. Хората да станат като стоножките, да имат по сто крака и съответно да си купуват по 50 чифта обувки всеки. Това беше гениално, но и това не сработи. Оказа се, че за промени в човешкия геном са нужни десетилетия. Нямаше кой да чака толкова дълго. На директора му беше нужен растеж и то сега, точно в това тримесечие. В противен случай за следващото тримесечие, акционерите ще изберат нов директор.

Тогава директора намери решение – гениално, просто и работещо. Концерна започна да произвежда адски неудобни обувки. Хората си купуваха един чифт, в магазина всичко беше наред, но още на другия ден обувките започваха да ги убиват. Нямаше как да ги върнат в магазина, защото обувките си бяха съвсем здрави. Хората се мъчеха няколко дена с гадните обувки, след което ги хвърляха и отиваха да си купят нови. Така печалбите на концерна започнаха отново да растат.

Единственият проблем, който директора не беше предвидил, това беше глобалното затопляне. Поради този феномен Гочо шляпаше бос през месец януари. Вярно, че малко му беше студено и че краката му бяха доста зачервени, но по-добре с премръзнали крака отколкото да дадеш пари за неудобни обувки.

– Гочо, така като ходиш бос не ти ли е студено – попита Петьо.

– Леко ми е хладно – призна Гочо – но по-добре така, отколкото с неудобни обувки като теб.

– Ще взема и аз да хвърля моите обувки и да тръгна бос като теб, но тези обувки майка ми ми ги е купила. Не искам да я обидя.

– Хубаво е, че не си сам и имаш майка, която се грижи за теб – каза Гочо. – Но още по хубаво щеше да е, ако имаше жена и деца.

– Хубаво щеше да е – съгласи се Петьо – но ние двамата с теб сме на 48 и сме стари ергени. Време е да свикнеш с тази мисъл.

– Защо да свиквам – запротестира Гочо – Аз още мога да се оженя! Ето виж, оттук ще си взема жена.

Точно в този момент двамата приятели минаваха покрай циганския пазар за булки. За циганите парите имаха стойност и при тях с пари човек може да си купи неща, които имат действителна стойност като булка, дете, каруца и други. При българите с пари можеш да си купиш само глупости като модни дрешки, скъпа кола, вила с басейн и тем подобни простотии, от които единствената полза беше да ти помогнат да си избиеш комплексите. Разбира се, това не помагаше, защото когато българина си купуваше поредната простотия, той не само че не се чувстваше по-щастлив, а беше още по-нещастен, защото имаше една дрънкулка повече и една мечта по-малко.

– Не можеш да си го позволиш – ухили му се Петьо. – Тук една циганка струва най-малко 10 хиляди евро. И то говорим за такава, която не може да краде, грозна е като смъртта, по-стара е от теб, а за допълнителни екстри като девственост и завършен трети клас, не можеш и да мечтаеш.

– Аз имам 10 хиляди евро! – гордо заяви Гочо.

– Ти нямаш в себе си пари дори и баничка да си купиш, а камо ли жена. – продължаваше да му се подиграва Петьо.

– Не е така. Забравяш, че аз имам апартамент. Вярно, това е панелка в Обеля, но струва повече от 10 хиляди евро!

– И какво ще правиш когато си продадеш панелката? Къде ще живееш? – заяде се Петьо.

– Ще отидем с новата ми жена при нейните роднини в циганската махала. Ще си сковем нещо от кашони и шперплат, като другите цигани и ще заживеем щастливо.

Така си мечтаеше Гочо, но истината е, че дори и да имаше 10 хиляди евро циганите нямаше да му продадат жена.

– Ти какво си мислиш – каза му Петьо. – Че циганите продават дъщерите си за пари? Нищо подобно, те просто искат да ги задомят изгодно. Парите, които взимат, са само гаранция, за това че жениха е заможен. Предполага се, че ако имаш 10 хиляди евро за булка ще имаш още поне 10 хиляди, за да я издържаш. Те никога не биха дали дъщеря си на голтак като теб, на когото това са му последните пари.

– Да, но аз съм здрав, мога да работя! – упорстваше Гочо.

– И какво ще работиш? – попита го Петьо. – Та ти нямаш професия. Виж ако беше джебчия или просяк на Витошка, тогава с удоволствие биха те взели за зет, ама ти си доцент в Университета. На такъв като теб жена никога не биха дали!

– Да, ама аз съм бял и моите деца ще бъдат светлички. Сам знаеш, че на пазара на булки по-светлите циганета се продават в пъти по-скъпо от мургавите.

– Ти Гочо си мислиш, че твоята сперма е уникална. Какво според теб правят циганките на околовръстното. Чукат се за по 10 лева, така ли? Нищо подобно, там те събират качествена сперма, за да родят руси и синеоки циганета.

– Добре де, – съгласи се Гочо. – ама аз няма да им казвам, че това са ми последните 10 хиляди евро. Ще хвърля пачката с пренебрежение и ще им кажа, че аз съм в бизнеса с Интернет измамите и че тези пари ги изкарвам за един ден.

– Ти си мислиш, че можеш да излъжеш тези бедни и необразовани хора, но те са много по-хитри от теб. Но дори и да допуснем, че успееш да ги излъжеш, истината е, че ти си расист и не искаш да се ожениш за циганка. Твоята мечта е да си намериш българка.

– Така е – въздъхна Гочо. – Но българките не се продават.

– Как да не се продават – възрази му Петьо. – На околовръстното е пълно с българки, които се продават!

– Така е, – съгласи се Гочо – но българските се продават за час, ако имаш много пари можеш дори да си вземеш българска за цялата нощ, но да си купиш българка за цял живот, такава опция просто няма.

Петьо, който освен от археология се интересуваше и от етнология, обясни на Гочо как стоят нещата:

– При циганите продажбата не булка е традиция, както при българите е продажбата на куче. Българин никога не би подарил куче, защото смята, че ако някой получи кучето безплатно, то той няма да го цени и няма да се грижи за него. Затова кучето не се подарява, а се продава. Може да се продаде на символичната цена от един лев, но без пари не се дава. Българина не би подарил куче, но е готов да подари дъщеря си. Защо ние се отнасяме с децата си по-лошо отколкото с кучетата, не знам.

– При нас е обратното – възрази Гочо. – И при нас се плаща брачен откуп, но при българите не плаща жениха, а обратно бащата на булката му дава зестра, затова че е благоволил да вземе дъщеря му.

– Това е много остаряло и вече никой не го спазва – каза Петьо. – Няма как да искаш зестра, при положение, че жениха ще вземе парите, ще изпие зестрата и ще зареже жената.

– Така е, – съгласи се Гочо. – На времето е имало закони, според които като си вземеш жена, то тя е твоя докато смъртта ви раздели. Сега първо я взимаш пробно, нещо като Test Drive. Някой жени от Test Drive са навъртели повече километри от такситата и пак не са се оженили. Накрая, дори и да се ожените, още на другия ден можеш да я изхвърлиш на улицата.

– Променят се законите и заедно с това се променят взаимоотношенията между хората. – допълни Петьо. – Навремето българката е мечтаела да се ожени, а българина се е дърпал. Сега е точно обратното. Мъжете мечтаят за семейство, а жените се дърпат и пропагандират свободната любов.

– Е, как жената да иска семейство, като цялата тежест на брака е оставена на нейните плещи. Ако на мъжа му писне, си вдига чуковете и изчезва. При развода той не дължи нищо, не е длъжен да плаща издръжка на жена си, а ако имат деца, те са грижа на майката.

– Да де, но ако имат деца той все пак ще трябва да им плати някаква издръжка – възрази Петьо.

– Не си запознат – възрази му Гочо. – Плаща, колкото съдът му определи, а съдът определя някаква фиксирана сума, която инфлацията бързо изяжда и след няколко години, той вече не плаща почти нищо.

– Не е така, както има минимална работна заплата и минимална пенсия, така има и минимална издръжка. Той не може да плаща по-малко от минималната издръжка.

– Може да не може, ама може – настояваше Гочо. – Когато минималната издръжка се увеличи мъжете не започват автоматично да плащат повече. Първо майката трябва да заведе дело в съда и да осъди бащата.

– Е, да – съгласи се Петьо. – Но това е тривиално административно дело. Ясно е, че майката е права и че щом издръжката вече е под минималната, съдът трябва да я увеличи.

– Да, тривиално е, но за няколко лева не си струва да се завежда дело и издръжката си остава под минималната.

– Това е странно – вдигна рамене Петьо. – Когато се повиши минималната работна заплата всеки работодател е длъжен да се съобрази и автоматично да повиши заплатите на работниците си. Не е нужно всеки работник, да завежда дело и да съди работодателя си, за да му даде той това което така или иначе е длъжен да му даде.

– А колко по-просто би било, ако има закон, според който всеки баща дава 30% от заплатата си за издръжка на децата си? – попита Гочо.

– Ама на всяко дете ли да дава по 30%? – поинтересува се Петьо.

– Не, общо 30%.

– Ама как ще се разпределят тези пари? – попита Петьо.

– Много просто, ще се разпределят по равно! – отговори му Гочо.

– Но така съдът ще остане без работа. Хората няма да се съдят за издръжка. А щом не се съдят, няма да има за какво да се мразят. Всички хора ще живеят щастливо и ще се обичат. Гочо не се ли сещаш, че това дето ми го разправяш са някакви глупави утопии.

– Добре, разбирам че не можем да резнем бизнеса на съдиите, но все пак ние трябва да направим нещо иначе нашето българско малцинство окончателно ще изчезне! Виж например в Америка не е така. Там при развод мъжа плаща издръжка и на жена си и на децата си. При това плаща сериозно. Там е различно, там жените искат да се женят.

– Добре, каква е разликата? – попита Петьо. – Там жените искат да се женят, а мъжете се дърпат. Тук е обратното. Каква е разликата?

– Разликата Петьо е в това, че ние мъжете мислим с оная си работа, а жената мисли с главата си. Една жена преди да си легне с теб първо ще помисли, ще помисли и преди да се омъжи за теб и три пъти повече ще помисли преди да реши да ти роди дете. Това, че може да се наложи да плащаме издръжка няма да ни откаже нас мъжете от това да правим секс. Дори и ако след секс жените ни убиват и изяждат както било при паяците, ние пак ще се натискаме да ги чукаме. Това е нашата природа и ние не можем да й се противопоставим.

– Това не е при всички паяци, а само при някой видове – уточни Петьо.

– Резултата е, че в Америка където законодателството е друго и раждаемостта е друга.

– Да, различно е – съгласи се Петьо. – Но има и друга разлика. Американските войски са в България, а не са българските войски в Америка. Може би американците просто не искат ние българите да се размножаваме?

– Добре, а защо няма български войски в Америка? – попита Гочо. – Нали това са приятелски войски. Ние с теб сме приятели. Аз ти ходя на гости и ти ми идваш на гости. Много странно би било аз да ти гостувам, а ти никога да не връщаш визитата.

– С армията е различно. Американската армия ни пази от Русия, от терористите и от всички лоши. А ние за какво сме им на Америка?

– Ние ще пазим Америка от Мексико, от терористите и от всички лоши! – възрази Гочо. – Приятелите трябва да си помагат. Щом Америка идва да ни пази, редно е ние да им върнем жеста и да отидем тях да ги попазим.

– Да, но ние не можем да си го позволим. Как го виждаш ние да издържаме българска военна база в Америка. Това би струвало ужасно много пари.

– Няма да ни струва нищо – възрази Гочо. – Нашата база ще се самоиздържа. В нашата армия има достатъчно жени, те ще проституират, а мъжете ще сводничат и ще продават наркотици. Така дори ще сме на печалба.

– Да бе Гочо, ама така за нула време цялата българска армия ще я опандизят и ще я вкарат в затвора.

– Нищо подобно – настояваше Гочо. – Ще искаме българската армия в Америка да има същия статут какъвто има американската армия в България.

– Искаш да кажеш, че ще искаме да имаме статута на окупационна армия?

– Точно така – съгласи се Гочо. – И нашата армия няма да може да бъде съдена от местните власти, а ще отговаря само пред българския съд. А както е известно българския съд още никой не е осъдил.

– Вместо да завиждаме на американците, не е ли по-добре да вземем акъл от циганите. Виж как те се размножават по-успешно и от нас и от американците. – попита Петьо.

– Така е, – съгласи се Гочо. – Странно как само за няколко години циганите от малцинство станаха мнозинство. Съотношението беше десет към едно в полза на българите, а сега е десет към едно за циганите. Възможно ли е за няколко години българите да са намалели сто пъти?

– Възможно е, – обясни му Петьо. – Просто преди няколко години беше по-престижно да си българин и затова при преброяване повечето цигани се пишеха като българи. Сега е обратното. Сега е по-престижно да си циганин и при последното преброяване повечето българи са се писали цигани. Това е причината за рязката промяна на официалната статистика. Не, че раждаемостта е толкова по-добра при тях.

– Има и нещо друго – добави Гочо. – Властта не обича българите, а предпочита циганите. Българина е лош гласоподавател. Той гласува винаги срещу властта и само гледа как да прецака политиците. Циганинът е нещо различно. Той е разбран. Дадеш му десет лева и ще гласува за когото му кажеш.

– А и земетресението от 2009 доста ни одруса – тъжно отбеляза Петьо.

През 2009 имаш голямо земетресение и много от българите бяха погребани живи в своите панелки, а циганите които живееха в самоделни колиби не пострадаха съществено. Тук-таме имаше по някой циганин, на когото покрива му е паднал на главата, но в резултат на това нямаше нищо повече от цицина.

Гочо спря и се загледа в морето от цигански колиби, които се простираха от двете страни на Пъпната връв. На времето тук имаше блокове, масивни сгради, паркове и какво ли още не. Циганите дойдоха и бавно и методично превзеха всичко. Парковете изсякоха, сградите разрушиха, за да предадат арматурата им на вторични суровини. Остана само море от колиби, без улици, без пътища, без никакъв спомен от времето когато тук е живяло българското мнозинство.

Все пак това море не беше мъртво, а напротив кипеше от живот и енергия. В далечината се виждаха мрачните панелни блокове на Обеля. Оттам се чуваше един гаден шум: Бър-р-р-р, Бър-р-р-р. Това бяха българите. Те с пневматични чукове бутаха греди и носещи колони. Ужким искаха да се разширят, но истинската им цел беше да отслабят сградите, за да са сигурни, че при следващото земетресение цялото българско малцинство ще се затрие и ще изчезне окончателно.

Интересно, че през 2010 циганите бяха мнозинство, но цялата власт продължаваше да се държи от българите. В парламента нямаше нито един циганин. Нямаше и в армията, в полицията, в правителството, никъде. Трябва да отбележим, че през 2010 в България вече нямаше армия, по-точно нямаше българска армия. Имаше разни приятелски армии, които запълваха тази липса. Затова пък си имаше полиция, правителство, съд и прокуратура, но всички тези институции бяха запазена територия само за българи. Истината е, че циганите дори и не се натискаха да взимат властта. Те станаха мнозинство, но продължаваха да отказват да поемат отговорност и да се ангажират с управлението на държавата. По този начин циганите свиха страхотен номер на българите. Те знаеха, че няма по-страшно за българите от това да ги управляват българи. Циганите оставиха българите да управляват държавата и това имаше катастрофални последствия за българското малцинство.

Що се отнася до съда, циганите не искаха да имат нищо общо с българския съд. Те си имаха свой собствен съд и той се наричаше „Циганското Мешере“. Българският съд беше доста корумпиран, а за разлика на него Мешерето беше нещо като офицерския съд на честа. Българите бяха едно доста честно малцинство с един доста нечестен съд, докато циганите бяха едно доста нечестно мнозинство със свой доста честен съд.

Българите протестираха и искаха и те да бъдат допускани до правораздаването на Мешерето, но циганите им отказваха. Казваха им: Мешерето е само за циганите. Вие си имате собствен съд, съдете се в него.

През 2010 българският съд беше изцяло частен. Първо приватизираха нотариусите. Това беше много удобно, защото когато на някой му поотеснееше апартамента, той отива при частен нотариус и срещу една кокошка, той му издава съвсем законен нотариален акт за апартамента на съседа му. Лошото е, че когато отидеш с този напълно законен нотариален акт при съседа си и учтиво го помолиш той да ти освободи апартамента си, той ти тегли една майна и ти тръшва вратата.

Нещата се подобриха след като се появиха частните съдии изпълнители. Те срещу една крава са готови на базата на напълно законния нотариален акт да изхвърлят съседа ти и да освободят жилището му. Така вече срещу една кокошка и една крава всеки може да се разшири. Единственото лошо е, че след това съседа ти носи кокошка и крава на същия нотариус и на същия съдия изпълнител и на улицата вече си ти.

При Мешерето подобно нещо не може да се случи, защото зад този съд не стои законът, а честта.

Всичко при циганите е по-добро от това при българите. По-добро е и образованието. Вярно, циганите учат само до трети клас, но така или иначе българчетата след трети клас нищо полезно не научават. Само седят в училище и си губят времето.

На времето когато циганите бяха малцинство за да ги интегрират товареха циганетата на един автобус и ги караха в българския квартал, за да учат заедно с българчетата в българското училище. Тогава циганетата влизаха в училището, туряха един бой на българчетата и ги изхвърляха вън на студа.

Сега, когато българите са малцинство нещата са на обратно. Българчета, за да ги интегрират, ги товарят на един автобус и ги карат в циганската махала да учат заедно с циганчетата в циганското училище. Само, че сега българчетата не смеят да набият циганчетата, даже не смеят да слезнат от автобуса. Седят си вътре и гледат уплашено през прозореца как циганетата им показват неприлични жестове. Ще кажете: „Голяма работа. Седят си там шест-седем часа след което се прибират вкъщи.“ Не е точно така, защото през 2010 въведоха целодневната форма на обучение и училището е от изгрев до късни доби. Затова българчетата висят в автобуса по 16 часа и пикаят в бутилки от Кока-Кола.

Въобще българите не обичаха особено много циганите. Искаха да ги интегрират или да ги асимилират или просто да ги направят на сапун. Все едно им беше какво ще се случи с циганите, важното беше те по някакъв начин да изчезнат и да ги няма. От своя страна циганите не бяха глупави и не искаха нито да се интегрират, нито да се асимилират. Българите се оплакваха, че циганите били тъпи и не искали да се ваксинират. Малко бяха позабравили, че само преди 70 години Хитлер така ваксинира циганите в Европа, че в Германия доскоро не знаеха какво е това циганин. Добре, че когато България влезе в Европа в Германия се появиха български цигани и немците си спомниха за тази етническа група. Та страха на циганите от ваксини никак не е случаен.

Ваксинацията на Хитлер си беше чиста стерилизация. Това беше геноцид по-страшен от геноцида срещу евреите. А и евреите са умни и не можеш просто да им кажеш: „Елате да се ваксинирате“

Единствената държава, която спаси своите евреи и цигани беше България. За спасяването на евреите има благодарност и евреите, които живеят по света са благодарни на българите за това добро дело. Даже имаше една паметна плоча в Израел с благодарност към българския народ. За съжаление, тази паметна плоча стоеше като обвинение срещу всички останали държави, които не успяха да направят същото. Затова плочата беше махната и на нейно място се появи друга плоча на която пише, че България не е спасила евреите в Гърция и в Македония. Ще кажете, ами българите що не се понапънаха малко и не спасиха освен своите и гръцките и македонските евреи? Ами дори и тях да бяхме спасили, сега на плочата щеше да пише, че не сме спасили евреите в Германия. Пак щяхме да сме виновни!

Както казах, за спасението на евреите има благодарност, но за спасението на циганите няма никаква благодарност от никого. Даже германците обвиняват българите, че лошо се отнасят със своите цигани. Много е лесно да направиш циганите на сапун и после да обвиняваш другите в лошо отношение.

Българите не обичаха циганите, но признаваха тяхното право на живот и не се опитваха да ги стерилизират или да ги избият по някой друг хуманен начин. И Гочо не изпитваше особено силна любов към циганите, но това което мразеше най-много беше тяхната музика. Този ужасен шум се наричаше чалга. Обясняваха на българите, че чалгата това всъщност е попфолк (популярна народна музика). Действително това си беше народна музика, но на друг народ, не на българския, а на циганския.

Гочо и Петьо вървяха, а покрай тях сляп циганин свиреше на цигулка. По улицата се носеше мелодията на „Четирите годишни времена“ на Вивалди в изпълнение на Виенския симфоничен оркестър. Всъщност, циганина беше сляп само през деня, а нощем работеше като шофьор на такси. Музиката не идваше от неговата цигулка, а от една MP тройка, скрита под мишницата му. Гочо се заслуша и установи, че Вивалди го дразни не по-малко от чалгата. Тогава той разбра, че това което го дразни всъщност не е чалгата, а циганите. Проблемът не беше в музиката в този, който претендираше, че я изпълнява.

– Много хора се оплакват от циганите, но като се замислиш те далеч не са чак толкова лоши – отбеляза Петьо.

– Че какво по-лошо може да има от циганин, които ти надува главата с Вивалди? – попита го Гочо.

– Много по-лоши от тях са афганистанците.

– Защо? – безизразно попита Гочо.

– Защото циганина не се смята за нещо повече от теб. Той приема, че тази страна е твоя и той иска тя да си остане твоя, а той да продължи да живее тук заедно с теб.

– Иска да живее на мой гръб като паразит – отбеляза Гочо.

– Да, но не иска да те убие. Той смята, че ти си му нужен. Когато попиташ циганите кой е най-големият им проблем знаеш ли какво отговарят?

– Не – вдигна рамене Гочо.

– Казват, че най-големият им проблем са циганите.

– Че нали и те са цигани? – попита Гочо.

– И аз това им казвам, а те ми викат: „Да и ние сме цигани, но проблем са ни тези цигани дето не работят, дето крадат, пък и твърде много станахме мангалите!“ Циганинът не иска да завземе държавата ни, той предпочита да си е малцинство, той не иска да става мнозинство. Ние зорлем ги караме тези хора да се размножават и да ни управляват.

– Да така е, – съгласи се Гочо. – Но политиката на държавата е да се насърчава раждаемостта на циганите и да се ограничава раждаемостта на българите.

– Ми ти знаеш ли, че ако не бяха циганите прираста на България щеше се да е катастрофален. То и сега е отрицателен, но благодарение на тях сме близо до нулата.

– Петьо, никой не може да направи твоите деца. Тях само ти можеш да ги направиш. Циганите правят своите деца, а не нашите.

– Какво значение има дали са българчета или циганета? Нали всички сме една нация? – попита Петьо.

– То по твоята логика няма значение дали са българчета или афганистанци. Всички сме една световна нация. – ехидно отбеляза Гочо.

– Не е така – поклати глава Петьо. – Афганистанците са различни, с тях не можем да живеем. Най-малкото защото те не ни приемат за равни. Те спазват някакви религиозни правила и смятат, че всеки друг, който не спазва същите тези правила е низше същество и не заслужава да живее. Те ни смятат за диваци, които трябва да бъдат унищожени, за да бъде освободена земята за по-висши създания.

– Същото са мислили и белите американци за коренното индианско население – отбеляза Гочо.

– Така е, – съгласи се Петьо. – Но както индианците не са оцелели след нашествието на белите, така и ние няма да оцелеем след нашествието на афганистанците.

– Не си прав, – отбеляза Гочо. – В момента в Америка има около два милиона индианци. Казват, че горе-долу толкова са били и преди идването на Колумб.

– Погледни го като математик. Били са 100%, а сега са около 1%. Това не е ли намаление?

– Намаление е – съгласи се Гочо. – Но как белите американци успяват така драстично да обърнат демографията на Америка?

– Когато се говори за избиването на индианците хората обикновено си представят романтичната на картина на войник в синя униформа, който стреля с пистолета си по малки индианчета. Истината е доста различна и доста по-гадна. Американците са унищожили индианците с помощта на социални работници!

– И как са ги унищожили, като са им давали социални помощи и одеяла? – ехидно попита Гочо.

– Не, унищожили са ги като са им взимали децата – обясни Петьо. – Индианците са умирали от страх, че ще дойде белият човек и ще им вземе детето и единственото, което са можели да направят, за да го спрат е било да не раждат повече деца.

– Да – съгласи се Гочо. – Но това се е правело за доброто на децата. Прибирали ги в специални лагери, където ги учели на английски.

– Да – съгласи се Петьо. – Английски научавали, но не успявали да научат най-важното. Не знаели какво е това да създадеш семейство и да имаш деца. Накрая от тези лагери излизали стари ергени и стари моми, но затова пък говорещи перфектен английски.

– Като се замислиш същото се случва днес в България – отбеляза Гочо. – Социалните работници преследват българското малцинство и му взимат децата. Ако дрешките на детето ти не са по последна мода, идват и ти го отнемат, защото ти си лош родител и лошо се грижиш за детето си. В същото време циганетата тичат голи и боси, но циганинът не може да е лош родител!

– Така е, – допълни Петьо. – Ако ти направиш забележка на детето си, веднага ще ти го отнемат, защото ти си садист, който подлага детето си на психологически тормоз, докато циганите спукват от бой циганетата, но това, разбира се, не е проблем.

– Дали това не е заговор, за да се унищожи българското малцинство и в България да останат да живеят само цигани? – попита Гочо.

– Не, – обясни му Петьо. – Просто социалните работници търгуват с деца. Те ти взимат детето, за да го шитнат на този, който плаща повече. Затова искат да вземат бяло дете, за да го продадат изгодно. Цената за цигане е много по-ниска.

– Не може ли да се легализира търговията с деца и всичките тези социални работници да го издухат? – попита Гочо.

– Абсурд – отговори му Петьо. – Все едно да легализираш продажбата на наркотици и всичките наркомафии да го издухат.

– Но това вече се е случвало – възрази Гочо. – В Америка навремето са отменили сухия режим и са одарили страхотен шамар на мафията.

– Това е друго, да се продава алкохол може, а да се продават деца не може! Както не може да се продава кръв! – отсече Петьо.

– Ти пък ще ми кажеш, че не може! Преди малко продадох кръвта си срещу 27 евро! – озъби се Гочо.

– Това е друго, това е кръводаряване – отбеляза Петьо.

– Ми няма да го наричаме продажба на деца, а даряване на деца.

– И как ще е даряване, след като ще дадеш детето си на този, който плаща най-много?

– Кой казва, че ще няма да гледам на кого го продавам. Ще се поинтересувам как ще живее детето ми при този човек, дали ще го обича, дали ще му даде образование и чак накрая ще се поинтересувам колко ще кихне!

– Да продадеш детето си е отвратително и долно! – запротестира Петьо.

– Напротив – контрира го Гочо. – Да дариш дете е като да дариш бъбрек! Ти даваш част от себе си, за да помогнеш на човек, който е в нужда. Това е изключително благородно!

– По твоята логика трябва да разрешим и сурогатното майчинство – запротестира Петьо.

– Ами разбира се, какво по-благородно от майчинството! – съгласи се Гочо. – Повечето майки раждат собствените си деца, но тази която предоставя утробата си, за да помогне на други хора е достойна за още по-голямо уважение.

 – А, не се ли замисляш за моралните проблеми? Едно дете ще има две майки. Една биологична и една която го е родила. А колко мъчно ще й бъде на сурогатната майка да се раздели с детето, което е износила и да го даде на биологичната, за да го отгледа?

– Ами този проблем не е от вчера. Сурогатната майка е нещо ново, но от векове съществува институцията на дойката. Дали ще дадеш под наем утробата си или циците си, разликата не е чак толкова голяма. Когато едно дете има дойка, то на практика има две майки и ги обича и ги цени и двете. Нормално е, когато дойката се разделя с детето, което е откърмила да й е мъчно. Ами аз и ти, на нас не ни ли е мъчно, когато нашите студенти завършват и ние се разделяме с тях. Студентите за нас това са нашите деца и раздялата с тях е трудна, но кой е казал, че ние се разделяме веднъж и за винаги. Много от бившите ни студенти минават и се обаждат, с много от тях поддържаме връзка.

– Ако се разреши продажбата на деца ще има бебета, за които ще се плащат баснословни суми и такива, които никой не иска да ги вземе! – отсече Петьо.

– Ми то и сега е така – отбеляза Гочо – Само дето парите от продажбата не ги взимат родителите, а социалните работници. А не е ли така с жените. Има красавици, които не могат да се отърват от ухажори, а има такива, които никой не забелязва. Такъв е живота! Живота е несправедлив и затова е интересен. Равноправието всъщност е скука!

– Ти би ли продал детето си на някой, който да го осинови? – попита Петьо.

– Защо точно аз? – контрира Гочо. – Аз нямам нищо за продаване, но представи си двама, които са се влюбили още в училище и леко са съгрешили. Момичето е забременяло, но те двамата още не са готови да създадат семейство и дом за детето си. Трябва да решат, дали момчето да намери пари и да плати аборта на момичето или да запазят живота на детето си, да го продадат, а с парите да си поживеят? Защо при циганите да можеш да си купиш жена и дете, а при нас българите да не може?

– Моля ти се, недей да ни сравняваш с тези прости необразовани хора, за които думата морал няма никаква стойност! – запротестира Петьо.

– Циганите са много по-напред от нас – тъжно отбеляза Гочо. – Затова тяхно е бъдещето, а наше е миналото.

– Циганите са мързеливи и не искат да работят! Бъдещото не е тяхно. Те не могат без нас, защото няма да има кой да им работи и кой да ги храни.

– Циганите не са мързеливи! Погледни този мангал, който с чук разбива този железобетонен стълб. Цял ден той ще блъска и накрая ще извади арматурата, ще я продаде като старо желязо за 5 лева и ще отиде в кръчмата да се напие. Той може да се хване да работи при някой българин и за много по-лека работа ще получи много повече пари. Да, но той не иска да има господар, той иска сам да си е началник.Ти би ли вършил толкова тежка работа, за такова ниско заплащане.

– Не, дори когато един циганин краде той извършва много по-тежка работа от мен като професор по археология и получава много по-малко пари от мен.

– Така че циганите не са мързеливи, те просто са различни от нас. Най-работливото животно е мравката, но за нас царят на животните е лъвът, който по цял ден лежи и мързелува. Ние сме издигнали работата на пиедестала на абсолютната ценност, а много скоро ще се окаже, че това е толкова безсмислено колкото вдигането на тежести във фитнеса.

– Труда не е безсмислен, вдигането на тежести също не е! – запротестира Петьо. – Който не работи няма да яде! Труда е висшата ценност. Без труд ние не можем да съществуваме, а и да можехме нашето съществувание би било безсмислено!

– Трудът е една отживелица! – отбеляза Гочо. – Ние искаме да превърнем тези весели и щастливи създания циганите в скучни работяги като нас българите, защото без труд не можело. Да, ама истината е, че може и без труд!

– Вярно, че циганите са весели и щастливи – съгласи се Петьо. – Дай им само да пеят и да танцуват. Но ако те не работят, ако и ние престанем да работим, тогава кой ще работи?

(продължава)