31 октомври 2009

Градинката при Кристал, професора от Харвард

Продължение Четиринадесет

Следващото парче от книгата. Този път се получи малко по-цинично, за което се извинявам.

_________________________

През това време Гочо стигна до градинката при Кристал. Ще се зачудите: "Да нима през 2010 година в София са останали още незастроени градинки?" Да, въпреки процесите на уплътняване градинки останаха, при това останаха цели три броя. Тази при Кристал е най-известната и най-посещаваната от трите.

В момента на Гочо много му се иска да влезе вътре, да поседне на някоя от пейките под сянката на някое от дърветата и да пийне студена вода от чешмичката. Уви, това няма да се случи и не защото автора е гаден и не иска да достави това елементарно удоволствие на главния си герой, а защото през 2010 достъпа до тази градинка е ограничен.

Градинката е оградена с висока бетонна стена и за да влезеш трябва да минеш през една желязна порта. Пред портата се вие огромна опашка, като пред мавзолея на Ленин, но не това е което спира Гочо. Той няма нищо против да почака, но не може да си позволи да плати 20 евро. Това беше таксата за един час престой в този малък зелен рай. Гочо има парите, но точно толкова струва кабелната телевизия за един месец. Доцента трябваше да избира между един час отдих в градинката и цял месец, гледане на порно. Той избра второто, въздъхна дълбоко и продължи пътя си към Университета.

Разбира се, през 2010 градинката при Кристал не е това което Гочо си спомня от едно време. Пейките вече ги няма, защото Безкрачко реши, че те заемат твърде много място и ги махна, за да може да вкара повече посетители. Няма ги и дърветата, отсякоха ги по същата причина. Тоест, не можеше човек да поседне под сянката на някое дърво. Все пак, месеца е януари и никой не търси сянка. Пък и тук в София има такъв хубав гъст смог, че дори и през юни сянка не ти е нужна. От всичко това, което Гочо помнеше, само чешмичката беше останала, но и тя не работеше. В градинката продаваха Кока Кола, а кой глупак би си купил Кока Кола, ако може да пие вода на аванта?

Да градинката не е това, което беше. Въпреки всичко на Гочо му беше много мъчно за изгубената зеленина. Парковете липсваха на всички. Мутрите страдаха още повече, защото сега няма къде да си паркират джиповете. Какво по-подходящо място за паркинг от парка? Освен това, къде сега ще пробват колко вдигат скъпите им брички. Какъв е смисъла да караш джип, който вдига 200, когато по улиците на София и двайсет да вдигнеш не можеш.

Ще кажете, нека излязат извън София и по междуградските пътища да си фучат с каквато си скорост искат. Така е, през 2010 година урбанизацията вече е завършила и цяла България вече е в София. Междуградските пътища са пусти и празни, защото не водят никъде, но са доста буренясали и изровени от времето. Безсмислено е да се кара по празни пътища, защото там няма на кого да се пречи, а за да те забележат хората трябва по някакъв начин да им пречиш. Какъв е смисъла да дадеш цяло състояние за кола, ако никой няма да забележи за какво си се охарчил. Освен това, мутрите не искат да карат по междуградските пътища, защото там им липсва звука от пищящите майки с дечица, който търсят къде да се скрият, когато по алеята в парка ги застига летящият джип.

Ще кажете, щом цяла България се е изсипала в София сигурно има някой нов квартал до който човек би могъл да отиде и да разходи джипа си. Уви, и това не е вярно. В София няма нито един нов квартал още от времето на комунизма. Безкрачко беше стегнал града в железния обръч на околовръстното шосе и не позволи на нито един квартал да изпълзи навън. Поради тази причина смениха девиза на София. Предишния вариант беше: "Расте, но не старее" Новата версия гласеше: "Не расте, но се нагъчква"

Да, годината е 2010, няма ги вече парковете, няма вече и майки с дечица, няма вече къде човек да си фучи с джипа. Всички страдаха за загубената зеленина, но най-много от всички страдаше Безкрачко. Ще кажете: "Защо? Той нали нямаше крака или по-точно имаше, но никога не ги използваше за ходене." Така е, Безкрачко никога не се е разхождал в парка и не смяташе да го прави и за в бъдеще, но той страдаше заради изкуството.

Какво изкуство? Ще си помислите, че зад тъпата усмивка на Безкрачко се крие една нежна душа, която копнее за красота. Всъщност проблемът не е там, а в общинския бюджет. В общината постъпваха ужасно много пари, защото имаше цял куп абдали, които плащаха данъци. Парите бяха полкова много, че Безкрачко не смогваше да ги окраде и затова той ги даваше за изкуство. Той пълнеше паркове и градинки с модернистични скулптори и арт инсталации, които струваха ужасно скъпо, защото изкуството е безценно.

В началото кмета докарваше тези произведения на изкуството от софийското сметище. Пращаше едни момчета с поръчката да изберат някой по-изкилиферчен боклук и да го сложат в парка. Това беше само в началото, после откри, че всяко второ софийско парвеню си пада скулптор или художник. Ако парвенюто не е, то неговата дъщеря или любовница непременно ще е. Тогава Безкрачко започна да избира скулпторите след конкурс, като печелеше този, който даде най-тлъст подкуп. По този начин Безкрачко хем успяваше да оползотвори бюджета на общината, хем събираше и подкупи от парвенютата. Пък и те му докарваха такива боклуци, каквито и на сметището не можеш да намериш.

Уви, сега вече няма паркове и няма място където да се изложи всичкото това авангардно изкуство.

***

Гочо подмина градинката при Кристал и в този момент го спря някакъв чичо с очила и го заговори на развален български език:
– Добър ден, аз професор по българистика от Харвард. Как стигне до Sofia University?

"Професор по българистика, дрън-дрън" – помисли си Гочо. Очевидно това беше поредния секс турист, който е дошъл тук в България, за да изчука някой и друг евтин български задник, но се страхува да говори на английски, за да не го бият някъде.

През 2010 година България беше изместила Тайланд и беше се превърнала в най-важната дестинация за секс туризъм в света. Ще се зачудите как успяхме да преборим тайландците? Ами, много просто. Българските момичета бяха по-евтини. Имаше и нещо друго. Според монетаристите дупката си е дупка и няма значение дали момичето е бяло, жълто или черно, но въпреки тези космополитни приказки белите робини вървят много по-добре от жълтите и черните и затова Тайланд просто нямаше шанс пред напора на родината ни.

По това време в България основните професии бяха две – сводник и проститутка. Единствената индустрия, която вирееше в тази страна беше секс индустрията и този отрасъл на народното стопанство осигуряваше почти цялата трудова заетост на населението. Имаше и някой елементи като Гочо, които преподават в Университета, но това неговото трудно може да се приеме за работа, особено като отчетем факта, че за това му занимание никой не му плаща.

Секс индустрията е част от шоу бизнеса и поради тази причина тя не може да съществува самостоятелно, а се нуждае от постоянен приток на външно финансиране. Това е причината, поради която от особена важност за България бяха секс туристите и момчетата от американските окупационни части. Ако не бяха те, то българската секс индустрия щеше да банкрутира, което би довело до верижен фалит за цялата българска икономика.

Идването на американската армия беше един естествен процес, защото през 2008 година за пореден път бяха преразгледани резултатите от Втората световна война и България беше прехвърлена от списъка на победителките в списъка на победените. Това естествено налагаше в България да влязат окупационните сили на някоя от победителките. По това време на руснаците им беше писнало от това да окупират когото и да било и бяха се изтеглили отвсякъде. Бяха си тръгнали дори и от Германия. Разбира се, германците се бръкнаха дълбоко за това изтегляне, но независимостта е нещо скъпо и само богатите могат да си я позволят. За Русия трябва да кажем още, че по това време тя беше загубила студената война и се поставяше въпроса дали руснаците да не бъдат приравнени към българите, тоест дали да не натикат Русия в списъка от държави загубили Втората Световна, където бяха набутали България.

Щом окупационната армия няма да е руска, оставаше да се избира между американска и китайска. По това време американците се държаха като лакомо дете, което иска да изяде всичките пасти без да мисли за това че може да го заболи корема, докато китайците мислеха с много по-голяма перспектива и затова разумно отстъпиха на Америка съмнителното удоволствие да окупират нашата дива балканска държава.

За идването на американците имаше още една причина. Казват, че народ който не храни своята армия ще храни чужда. Така се беше случило и с българите. Те не искаха да хранят своята армия и затова сега хранеха американската.

Българите не искаха да дават пари за нищо. През 2010 те изповядваха философията на неолиберализма, според която на България не й трябва нито армия, нито наука, нито държава. Те казваха: "Защо харчим пари за разни професори и генерали, след като може да ги увоним и да похарчим парите за нещо по-полезно."

В интерес на истината трябва да признаем, че българите не бяха се отказали напълно от науката си. Имаше още разни научни работници подобно на Гочо. Вярно е, че пари не им даваха, но нито ги закачаха, нито ги гонеха, за разлика от средновековието, когато са ги горели на клада. Имаше все още и някаква армия. По-точно, останал беше един взвод сержантки, които всяка година на именния ден на президента слагаха по един зелен минижуп и правеха военен парад за радост на селяндурите.

Всичко беше чудесно, българите си живееха добре без много наука и без много армия. Единствения проблем дойде от това, че американските окупационни сили пречеха на секс туризма.

С идването на американските момчета силно се разви българската секс индустрия, но отношението към английския език се промени към лошо. Как бързо се промениха нещата. Само преди няколко години българите си умираха да говорят на английски. Вярно, говореха ужасно, с подуенски акцент, но имаха желание да говорят. Явно, че любовта към английския език не върви ръка за ръка с американската армия, защото когато пристигнаха американските момчета, българите изведнъж намразиха този език. Сега го знаят, но не щат да го говорят, докато преди искаха, но не можеха. Сега ако заговориш на английски, това е достатъчен повод, да те набият. Вярно, никой не биеше американските войници, защото те ходеха с каска, бронежилетка и пълно бойно снаряжение. Нищо не можеш да кажеш на човек, който носи автомат, без значение дали автомата е калашников или томпсън. Вместо да бият американските войници, българите си го изкарваха на невинните секс туристи. Затова чичото с очилата е научил няколко думи на български и се прави на професор по българистика.

Гочо не е колаборационист и не помага на англоговорящи. Той си помисли да прати секс туриста в обратна посока, но те се бяха научили и когато ги пратиш на изток отиваха на запад, ако им кажеш нагоре, те тръгваха надолу. Затова Гочо услужливо посочи в страни от правилния път в посока към циганската махала. В крайна сметка човека търсеше секс и това беше мястото където ще намери това което търси. Вярно е, че в този секс той няма да е субект, а ще бъде обект. По-просто казано, няма да ебе, а ще го ебат, но както казват монетаристите, секса си е секс, без значение от коя страна на пръчката се намираш.

23 октомври 2009

Продължение Тринадесет

Още малко от книгата.

_________________________

Гочо продължаваше пътя си към Университета, а на двеста метра в дясно от него нещо се случваше. Доцента чу някаква суматоха, но не й обърна никакво внимание, а спокойно продължи напред.

Ние с вас сме по-любопитни от Гочо и затова ще отидем да видим, каква е причината за цялата тази олелия. Шумът идваше от Народния театър, който в момента гореше. Всъщност, това е пожара, който Безкрачко беше насрочил за единадесет сутринта.

Както обикновено, Безкрачко пристигна първи на мястото на събитието. Малко след него дойдоха журналистите и започнаха да снимат. Следващите, бяха полицаите, които въведоха ред и започнаха да продават билети на желаещите да гледат сеир. Пожарната я нямаше никаква, защото беше заседнала някъде в задръстванията.

Безкрачко се покачи на покрива на един от полицейските джипове и започна да ръкомаха авторитетно. Журналистите го наобиколиха и заснеха как кмета ръководи действията по потушаването на пожара. За съжаление пожарната продължаваше да закъснява и Безкрачко малко приличаше на диригент без оркестър, но той не ръкомахаше заради пожарникарите, а заради избирателите, които гледаха любимия си кмет по телевизията и си мислеха, че щом той ръкомаха, то сигурно има на кого да ръкомаха.

За съжаление пожара вървеше доста вяло. Не само че нямаше пожарна, но и огън нямаше. Имаше само малко дим, но и той беше слаб и някак си измъчен.

Безкрачко имаше едни момчета за палежи и мокри поръчки. Тази сутрин той им беше поръчал да залеят обилно с бензин целия театър, така че като му драснат кибрита да изгори като факла. Момчетата казаха: "Добре, ами пари за бензин?" Безкрачко веднага ги успокои: "Няма проблеми, вие купете бензин колкото трябва, а аз после ще ви върна парите." На момчетата им беше пределно ясно, че този циция Безкрачко само обещава и няма да им даде нито лев. Беше им дошло до гуша, когато отиват за палеж или за убийство да плащат бензина от джоба си и затова вместо да се набутват за бензин, те накъсаха малко стари вестници и така запалиха огъня.

Ще кажете: "Къде е проблема? В театъра има завеси и декори, които ще пламнат и пожара ще стане както си трябва." Уви, сценичните работници бяха окрали всичко, което може да се изнесе и затова в театъра нямаше почти нищо, което може да пламне и да зарадва зяпачите, които се бяха събрали отвън.

Безкрачко вече се безпокоеше, че пожара може да си угасне сам още преди да са дошли пожарникарите. Безпокойството на кмета не беше никак случайно. Народния театър заемаше един изключително апетитен парцел, който Безкрачко беше обещал на едни италианец, а италианците са известни с това, че не обичат неизпълнените обещания.

Не си мислете, че мотивите на кмета за запалването на Народния театър са единствено комерсиални. Имаше друга, още по-важна причина. Българите използваха театъра за размножаване, а Безкрачко чувстваше, че от него като кмет се изисква да ограничи този нежелателен феномен.

Ще кажете: "Как ли пък използват театъра за размножаване?" По-точно казано, не използваха самия театър, а стълбите пред театъра. На тези стълби младите хора се бяха научили да си уреждат срещи, събираха се, приказваха си, а това неминуемо водеше до размножаване.

Безкрачко се опита да ги спре като издигна огромна желязна ограда пред стълбите, но младежите продължиха да се събират, само че не на стълбите, а пред оградата. Тогава Безкрачко им сложи мощни прожектори и камери. Научно е доказано, че силната светлина пречи на размножаването на всеки животински вид и че камерите пречат на размножаването при хората, но това българите хора ли са? Те продължаваха да се събират пред театъра напук на прожекторите, на камерите и на Безкрачко. За да се реши проблемът, стълбите трябваше да изчезнат заедно с театъра, към който водеха.

Народният театър не гореше за сефте. През 1923 година имаше един исторически пожар. Тогава театъра изгоря и това постави началото на софийската пожарна команда. Безкрачко беше решил днешния пожар също да е исторически. Днес кмета ще постави края на пожарната.

Съществуването на пожарната беше абсолютно безсмислено, защото пожарните коли не можеха да минат през задръстванията и идваха когато всичко е изгоряло. Имаше случай когато идваха преди сградата да се е гътнала и това беше още по-лошо, защото я изгасяха, което даваше основание на селяндурите да искат от Безкрачко да реставрира изгореното вместо да го разруши и да приватизира парцела.

Мина доста време и сеирджиите започнаха отегчено да се разотиват, но в този момент се чуха сирени и пожарната най-сетне пристигна.

Какво си мислите се случи нататък? Сигурно си мислите, че пожарникарите са започнали да гасят? Не, не познахте. Какво се случва, когато отидете в болницата и кажете: "Докторе, много ме боли, умирам!" Може би си мислите, че ще ви попитат: "Къде ви боли, защо ви боли?" Нищо подобно няма да ви кажат. Вместо това ще чуете: "Имате ли здравна застраховка? Платил ли сте съответните данъци? Носители тази и тази тапия, която е трябвало да вземете от този и онзи?"

През 2010 пожарникарите работеха по същия начин като докторите, тоест не работеха. Когато дойдеше пожарната, първата й работа беше да провери дали собственика на сградата е платил данък противопожарно осигуряване. За целта първо трябва да се издири собственика, което в България е много трудно, защото не е ясно при приватизацията кой какво е отмъкнал.

Някой каза, че Народният театър е изключителна държавна собственост, което означаваше че данък противопожарно осигуряване не е платен, тъй като българската държава беше бедна и не плащаше за нищо. Пожарникарите тъкмо бяха започнали да си събират такъмите, за да си ходят, но се оказа, че Безкрачко е приватизирал сградата. Това нищо не променяше, защото Безкрачко също беше много беден и поради тази причина и той не плащаше никакви данъци. После се оказа, че Безкрачко е продал театъра на един англичанин, който го е шитнал на един швед, който от своя страна го е дал на някакъв финландец.

За късмет финландеца беше изключително стриктен и беше си платил всичките данъци. Това промени нещата и пожарникарите извадиха маркуча и го насочиха към димящия театър. Тъкмо да пуснат водата и се оказа, че я няма тапията, която доказва че финландеца си е платил за вода.

Ще попитате, не е ли достатъчен един данък противопожарно осигуряване, който да покрие и пожарната и водата и всичко. Не, така е било в миналото, когато държавата е събирала един общ данък и после сама си е разпределяла парите за доктор, за пенсия, за пожарна и за всичко друго за което се сещаш. През 2010 водеща беше възприета идеологията на неолиберализма, според която хората имат право да знаят къде им отиват парите и затова плащат отделен данък за доктор и отделно за пенсия. Всъщност за пенсия се плащат, няколко отделни данъка, но да не навлизаме в досадни подробности. През 2010 отделен беше и данъка за градските улици, друг данък се плащаше за междуградски пътища и отделно за междуселските.

По тази причина съвсем естествено е водата за гасене на пожари да се плаща в отделен данък. По-точно това не беше данък, а специален винетен стикер, който финландеца трябваше да си купи и да залепи на вратата на сградата.

В този момент, проблемът е че на вратата на театъра има залепени твърде много стикери. Освен това пушека, който излизаше отвътре също пречеше. Затова пожарникарите не могат да разберат има ли го стикера за вода или го няма. Накрая го намериха между стикера за сметосъбиране и този за снегопочистване.

Всичко беше наред и таман да пуснат водата и се оказа, че финландеца не е платил на пожарникаря, който върти кранчето. Наскоро бяха приели закон според, който не се плаща един общ данък противопожарно осигуряване, а за всеки пожарникар се плаща отделно. Тоест, плаща се отделно за Иванчо, за Драганчо и за Петканчо. Този дето върти крана е някакъв новобранец, току що назначен, за който финландеца още не е платил данък.

Шефа на пожарната се чудеше как да постъпи в този случай, докато подчинените му седяха пред театъра и размахваха празния маркуч като ... да не казвам като какво.

Накрая решиха да направят компромис, пуснаха новобранеца в почивка и сложиха друг пожарникар, който да отвърти крана. Тъкмо щеше да потече водата, но уви, пъргави роми бяха задигнали маркуча. Полицията щеше да се намеси, но пожарната не беше си платила данък полицейска закрила.

През това време огънят стигна до дървата за огрев, които бяха складирани във фоайето. Ще кажете: "Какви ли са пък тези дърва?" За всеки закупен билет от театъра даваха по един наръч дърва, за да знаят хората, за какво са си дали парите. Когато дървата се запалиха, цялата сграда пламна и не след дълго театърът действително изгоря.

11 октомври 2009

Продължение Дванадесет

Един приятел ми каза, че той моята книга не я е чел, а само е погледнал около картинките, за да разбере какво е нарисувано. Това ме наведе на мисълта, че няма нужда да се хабя и да пиша всичко наред. Достатъчно е да публикувам текстовете, които са около картинките ;-)

Ето текста, който върви към поредната картинка.

_________________________

На другия ден в кабинета на Безкрачко се получи едно много странно писмо. Вътре се казваше, че господин кмета е осъден по бързата процедура и че в срок от 24 часа трябва да се яви в Централния софийски затвор за изтърпяване на наказанието.

Безкрачко не можа да повярва на очите си. Очевидно беше станала някаква грешка! А може това беше някаква тъпа шега? Той веднага звънна на един свой човек в прокуратурата и го попита, кой си прави гаргара с кмета на София. Неговият човек с тъжен глас му обясни, че няма никаква грешка. От горе дошло нареждане да вкарат в затвора поне един престъпник.

Това беше много съмнително. Самата идея в затвора да бъде вкаран престъпник звучеше налудничаво и абсурдно.

Във всяка държава функцията на затвора е да отдели престъпниците от честните трудови хора. И в България е така, но разбира се българския модел е уникален. Тук престъпниците са твърде много и затова е абсолютно невъзможно всички те да бъдат прибрани, но затова пък честните хора са такава рядкост, че не представлява никакъв проблем, те да бъдат поставени в затвора и по този начин държавата да ги защити от бандитите.

Накрая Безкрачко се сети, че днес е рожденият му ден. Улисан в работа и кражби, той беше забравил за днешния празник, но очевидно, че колегите от прокуратурата се бяха сетили и бяха решили да го поздравят с тази леко дебелашка шега. Единственото, което не можеше да разбере, е как толкова много хора бяха успели да се наговорят и да се включат в майтапа. Той звънна на познати съдии, следователи и прокурори и всичките те говореха едно и също, сякаш си бяха плюли в устата. Накрая реши да се обади на председателя на софийския градски съд. Това беше един страхотен сухар без грам чувство за хумор. Дори някой да е подготвил шегичка за Безкрачко, то Председателят със сигурност не участва. Той не може да е замесен, не само защото е твърде скучен и сериозен, а още защото всяка седмица Безкрачко му праща по една торба с пари, за да го пази от затвора. Председателят е сериозен човек и не би тръгнал да се шегува с това, от което си вади хляба.

В България положението на съдиите е много тежко. Тук, за да влезеш в затвора трябва да попаднеш първо на честен полицай, който да те хване, после на честен следовател, който да те проследи, после трябва да ти се случи, честен прокурор, който да внесе делото в съда и чак накрая трябва да случиш на три инстанции от честни съдии. При тази дълга верига, не е чудно, че всичките подкупи отиват в по-предните звена, а за съдиите, които са в края на хранителната верига, не остава почти нищо. Безкрачко е едно приятно изключение, защото той плаща на всички по верига, без значение дали съответния човек ще му потрябва или не. Затова Председателят е изключително благодарен на кмета и не би си позволил да се шегува с него.

Безкрачко веднага му се обади по телефона:
– Господин Председателю, днес получих някакво много странно писмо. Да знаете нещо по въпроса?

За съжаление, оказа се че и Председателят е много тъжен. Дори нещо повече, той направо плачеше. Ще попитате защо той взима нещата толкова навътре. Ами и вие да губехте по една торба с пари седмично и вие щяхте да плачете.
– Съжалявам Безкрачко – хлипаше председателят. – Нали знаеш, че ти си ми като роден син, но нищо не мога да направя. Обадиха се от ЦРУ и наредиха незабавно да те изпратим в затвора. Сам разбираш, това не се хора, а зверове. Как ли не им се молих, предложих им да вкараме в затвора някой друг бандит, такива тук си имаме колкото искаш, но те не щат. Искат точно теб. Обясних им, че ти си ни най-свестния разбойник, но те не и не.

Колената на Безкрачко омекнаха. Той прекъсна разговора с хлипащия председател и набра директния номер на ЦРУ. От там го свързаха направо с директора. Това е много странно, защото господин Джонсън не разговаря с дребни бандити от ранга на Безкрачко, но очевидно той чувстваше известна вина за създалата се ситуация и затова реши лично да обясни проблема:
– Ха честито, ще черпиш. От утре си в затвора! – това беше дебелашкия хумор на Джони.
– Ама господин Джонсън, защо точно аз. – запротестира Безкрачко. – В България има толкова много бандити, защо решихте да започнете точно от мен?
– Имаме си некои съображения. – пошегува се Джони. – Не е важно защо точно ти. Приеми го като печалба от Тотото.
– Но аз не мога да отида в затвора, имам задължения и отговорности. Благодарение на моите кражби се издържа половината съдебна система на България.
– Нищо, ще се оправят някак и без теб. – успокои го Джони.
– Но аз съм свикнал на съвсем друг стандарт. Там няма да ми понесе нито храната, нито обстановката.
– Нема да се косиш. – Джони знаеше малко български и вмъкваше по някой и друг български израз. – В софийския затвор, ако имаш пари може да си поръчаш храна от най-добрите ресторанти, проститутки от най-скъпите бардаци и вино от избата на вашия президент.
– Това е така, – съгласи се Безкрачко, – но как ще се впиша в обстановката? Как ще се разбирам с другите затворници?
– Нищо де. Нали един ваш поет беше казал: "В затвора попадна на хора и стана човек!" Току виж и от теб вземе нещо да стане.
– Не ме разбирате правилно. Какво ще правя в затвора, там има само честни хора и там никой не краде. За мен кражбата е необходимост и призвание. Аз не мога да заспя преди да съм отмъкнал нещо. В затвора аз просто ще загина.
– Не се безпокой Безкрачко. И в затвора живеят хора и там се краде. Дори и най-честните и хрисими хора понякога крадат.
– Но какво се краде в затвора? Там няма нищо за крадене.
– Напротив, има. В затвора се крадат кепета.
– Че какъв е смисъла да се краде кепе, нали всеки затворник си има свое собствено, а и колко ли ще струва едно кепе.
– Не е точно така – изкикоти се Джони. – В затвора кепетата са винаги с едно по-малко от броя на затворниците. Всяка сутрин на проверка един от затворниците е без кепе, защото някой му го е свил. Този затворник е наказан и обикаля плаца на бегом докато неговите колеги седят в центъра и мило му се усмихват. Много е важно ти да си един от седящите в центъра, а не онзи будала дето тича покрай стената.
– Добре, но аз съм свикнал да крада заводи и магистрали. Как да падна толкова ниско и от крупен бандит да стана крадец на кепета?
– Не Безкрачко, да крадеш кепета не означава, че си паднал ниско. Просто по този начин ти естествено ще се впишеш в обстановката. В затвора заводите и магистралите нямат никаква стойност, докато кепетата са ценни и затова затворниците не крадат заводи и магистрали, а кепета. Хайде, стига си мрънкал. До няколко часа искам да си там, за да могат журналистите да съобщят радостната новина във вечерната емисия на новините.
– Но господин Джонсън, не си ли спомняте, че наскоро ни препоръчахте да не съобщаваме никакви радостни новини, защото така ненужно сме радвали селяндурите, от което те започвали да се плодят още повече.
– Вече има нови директиви. Сега може да ги оставим да се радват и да се плодят на воля.

След тези си думи Джони се усмихна загадъчно като Мона Лиза, но Безкрачко нямаше как да види тази усмивка.

***

На другата сутрин Безкрачко вече е в затвора. В момента той е на плаца заедно със събратята си по съдба. Над главите им небето е синьо и грее топлото есенно слънце.

Двора на затвора е една от трите градинки, останали след уплътняването на София. Тук е широко и просторно. Погледа на Безкрачко свободно се рее чак до бодливата тел на оградата. Всъщност, този плац е най-добрата от трите градинки и най-важното това е единствената градинка, в която са останали дървета. Като казвам дървета, малко се изхвърлям. Всъщност, дървото беше само едно, малко поошмулено и измъчено, цялото покрито с неприлични надписи и още по-неприлични картинки, но все пак дърво. Цяло чудо е, че това дърво е оцеляло и още не е нацепено за подпалки. Чудо е и това, че двора на затвора беше останал широк и празен. Безкрачко беше застроил дворовете на всички училища и детски градини, но как не се беше сетил за този апетитен парцел?

Съвсем случайно Безкрачко беше попаднал на най-хубавото място в цяла София. На всичкото отгоре, на него за първи път му се случваше да е сред честни хора. Другите затворници, бяха много мили и симпатични момчета, бедни и честни, толкова бедни, че дори нямаха пари да си платят подкупа, за да излязат и толкова честни, че със сигурност щяха да си останат бедни.

В този момент старшината изкомандва:
– Всички, които са без кепета, три обиколки на плаца, бегом марш!

В колона по един затворниците тръгнаха да тичат покрай оградата. Тази нощ някой беше откраднал всичките кепета и затова сега всички бяха наказани. Единствен Безкрачко седеше в центъра на плаца и щастливо се усмихваше.

***

Вечерта директора на затвора дойде при Безкрачко и строго му каза:
– Господин кмете, няма ли вече да си ходите? Журналистите вече ви снимаха в раиран костюм. Пообиколихте, поразгледахте, нямате повече работа тук.
– Но как – възмути се Безкрачко. – Аз съм изпратен в затвора заради куп сериозни престъпления. Аз трябва да остана тук, за да излежа наказанието си.
– Това въобще не е необходимо – отговори му директора. – Ние сме демократичен затвор и затова при нас VIP персоните са в постоянен отпуск.
– Но аз не искам отпуск, тук ми е добре, не искам да излизам. Моля ви, не ме изпращайте обратно в онази джунгла.
– Все пак, господин кмете, затвора е за честните хора, а не е за такива като вас. Ако действително държите да останете ще направя за вас едно изключение, но това ще ви струва доста скъпо.
– Добре – усмихна се Безкрачко. – Досега плащах, за да не вляза в затвора, а от сега нататък ще плащам, за да не изляза.

Човек, когато си има пари, може да си позволи каквото си поиска. Малко странно е желанието на Безкрачко да остане в затвора, но парите са си негови и той може да прави с тях каквото си ще.

Все пак Безкрачко не можа да остане в Централния софийски затвор, защото се оказа че има някакъв тъп закон, според който човек не може да лежи в собствения си затвор. Ще кажете: "Ама затвора негов ли е?" Ами да, оказа се, че при приватизацията Безкрачко се е поувлякъл и покрай другите имоти е замъкнал и затвора.

На него му се наложи да се премести в един друг затвор. За съжаление там няма дървета, но затова пък има палми. Има огромен плаж, на който затворниците могат да провеждат различни културно-масови мероприятия. Има казино и голф игрище, за да се облечи тежкия живот на лишените от свобода човешки създания.

Затвора е разположен на малък карибски остров и е заобиколен от океана, в който плуват гладни акули. Разбира се, има яхтено пристанище, за да могат затворниците да излязат в океана и да уловят някоя от тези акули или някоя друга рядка риба, защитена от закона и вписана в червената книга. Важно е рибата да е от изчезващ вид, иначе няма да им е вкусна.

Има и летище, за да могат затворниците да прескочат, я до Лас Вегас, я до Париж. Въобще, това място има отлични социално-битови условия и най-важното, то не е собственост на Безкрачко. Ще кажете: "Ами тогава чий е този прекрасен затвор." Няма да повярвате, затвора е на жена му.

Той й го по дари по случай годишнината от сватбата им. Малко странен подарък действително. Някои подаряват диаманти, други залагат на скъпите коли, а Безкрачко беше избрал за подарък затвор. Не много романтично, но затова пък, страхотно оригинално.

Ще попитате: "Ама как, може ли да лежи в затвор, който е на жена му? Нали са женени и собствеността им е обща." Не, според юристите няма никакъв проблем. Жена му е отделно юридическо лице и затвора си е лично неин и затова няма законова пречка Безкрачко да излежи там полагащото му се наказание.

В момента над този остров грее яркото тропическо слънце, а жената на Безкрачко лежи под една палма на огромния плаж и се наслаждава на невероятното синьо небе, каквото има само на Карибите. Ти читателю, сигурно вече завиждаш на Безкрачко, но както обикновено прибързваш с изводите. Пропуснах, да ти кажа, че на острова има една мрачна кула, с едно единствено тясно прозорче. В тази кула лежи окован Безкрачко и оплаква съдбата си. Единственото, което вижда през тясното прозорче е невероятното синьо небе, каквото има само на Карибите.

Иска ми се тази книга да има поучителен характер и затова нека всички мъже, които днес не са изпълнили съпружеските си задължения, веднага да го направят, защото не знаете какви изненади може да ви поднесе съдбата!

***

А каква е съдбата на трилионера Били? С него се случи голямо нещастие. Той изпи всичките си пари. Ще кажете, че той не е нито първата, нито последната жертва на алкохола, но в случая става дума не за уиски, а за кафе. Ще се запитате колко ли кафе е изпил, за да профука един трилион долара. Всъщност, кафето никак не беше много. Реално, той изпи само една единствена чаша. Вярно, че това, не беше обикновеното американско кафе, което е безвкусно, рядко и прилича на негърска пот. Не това кафе беше черно, силно и както се казва си струваше парите.

Как Били се сдоби с тази безценна чаша кафе. Ами това е една много смешна и много тъжна история. За вас сигурно ще е смешна, но за него това си е една голяма трагедия. Били влезе в едно много луксозно кафене. Както се казва кафене за трилионери. Ще си помислите, че щом Били е единствения трилионер, то това кафене сигурно е било празно. Нищо подобно, вътре беше пълно с хора, които пиеха кафе, ядяха пасти и весело си бъбреха. Били седна на една свободна маса, веднага му донесоха меню, но той не го погледна, а директно поръча: "Едно кафе, ако обичате."

Бедния Били, мислеше си че щом е трилионер, то все за едно кафе пари ще намери. Че колко ли може да струва едно кафе, може би долар, не абсурд, тук очевидно е много скъпо. Сигурно струва най-малко десет долара, е нека да са сто, най-много хиляда.

Уви, кафето струваше точно един трилион долара! Как може едно обикновено кафе да струва толкова много? Е това кафе не беше съвсем обикновено. Както казахме, то беше черно и гъсто. Били го изпи с удоволствие и накрая дори си призна, че по-хубаво кафе през живота си не е пил.

Ще попитате, възможно ли е в това кафене да продават толкова скъпо кафе? Да, разбира се, по принципите на пазарната икономика всеки продавач има право сам да определи каква е справедливата цена, на която ще продава стоката си. Разбира се, клиента трябва да се съгласи и да приеме тази цена за справедлива, но ако и двамата приемат сделката, то какво право има държавата да се намесва в техните взаимоотношения?

Ами кога Били се е съгласявал, да плати един трилион долара за едно кафе? Ами съгласил се е, когато го е поръчал. Можеше първо да погледне в менюто и да види дали предложената цена го удовлетворява, но той наивно беше поръчал без да проучи цените в менюто.

Някои икономисти, които не разбират правилно смисъла на пазарната икономика, предлагат да се въведе пределна цена на кафето. Например, ако пределната цена за едно кафе е един милиард долара, то тогава ние с вас, пак ще трябва да се оглеждаме като обрани евреи преди да си поръчаме каквото и да е, но поне трилионерите ще могат да влязат като баровци и без да гледат в менюто да кажат: "Едно кафе, ако обичате." Разбира се, тези икономисти, нищо не разбират. Смисъла на пазарната икономика е всеки да е нащрек, всеки да се оглежда и ослушва, всеки да се бои за паричките си.

Така Били беше излъган. Години наред той се ослушваше и внимаваше, някой да не го обере, а накрая го извозиха по възможно най-тъпия начин. Всъщност, както предполагам се досещате, това не беше обикновено кафене и менюто, което му донесоха не беше стандартното меню, което носят на всички клиенти. Цялата работа беше една гнусна постановка на албанската мафия, която беше приготвила този капан специално за него.

Вярно е, че когато получи сметката Били веднага бръкна с три пръста в гърлото си и върна всичкото кафе, заедно с едни омари, които беше ял на друго място. За съжаление, това не му помогна, кафето беше изпито и той нямаше право да го връща. Опита се да докаже в съда, че кафето е било развалено и не е ставало за пиене, но дузина клиенти на заведението заявиха под клетва, че Били го е изпил и дори много го е похвалил. Вярно е, че всичките тези свидетели бяха албанци, вярно е, че и съдията и съдебните заседатели бяха от същата националност, но това в Америка е без значение. Там е демокрация и не могат да те дискриминират по национален или по расов принцип.

Ще кажете: "Голяма работа, Били си има цял трилион и може да плати дори и това безбожно скъпо кафе." За съжаление, не е точно така. Когато разпродадоха на търг имуществото му се оказа, че не му достигат около петдесет милиарда.

Какво прави Били в момента? Ами, сега той мие чинии в една албанска пицария, за да си плати кафето. Няма страшно, остават му само още няколко милиарда и ще излезе на чисто.

28 септември 2009

Продължение Единадесет

Това е поредното парче от книгата.

_________________________

Какво се случва от другата страна на океана? Ами и там са минали шест месеца. Интересно, уж времето върви с еднаква скорост навсякъде, а българите все изостават ли изостават. В Америка нещата се случваха по-бързо или поне достатъчно бързо и затова сега там пускат квантовия компютър. Това си беше планирано или по-точно така беше разпоредила Маман.

Първата задача, която Машината на времето трябваше да реши е как да прецака китайците и тяхната експедиция до Марс. Всички очакваха машината да изплюе чертежите на някаква сложна ракета, която да изпревари китайците по пътя и да стигне до Марс преди тях. Въпреки това машината приятно изненада всички мъдреци като намери много по-просто и по-елегантно решение. Как мислите реши задачата квантовият компютър? Ами много просто, той погледна в бъдещето, по-точно пресметна бъдещето и установи, че една година след кацането си на Марс всичките китайски космонавти ще загинат от силната радиация.

По принцип да летиш три години през открития космос не е шега и космическите лъчи не прощават. Освен това, на Марс атмосферата е доста тъничка и след кацането си космонавтите ще продължат да се облъчват, докато не стигнат смъртоносната доза.

Когато докладваха тази новина на Маман тя попита:
– Все пак, на какво са разчитали?
Тя знаеше, че китайците не са чак толкова тъпи и обикновено внимателно си връзват гащите.
– Те са решили да построят базата си в Големият каньон, където няма космическа радиация. – обясни Франк Христова, който отговаряше за квантовия компютър и за всичко свързано с него.
– Как така в Големият каньон, та той не е на Марс, а тук в Аризона.
– На Марс има една голяма цепнатина, която се нарича по същия начин. Дори Големият каньон на Марс е много по-голям по размери от Големия каньон, който е тук в Аризона.

Франк се усмихваше угоднически, за да тушира ефекта от димите си. Той погледна към Маман с верноподаническо изражение, а на ум си каза: "Леле, колко си проста! Какво толкоз съгреших, че ми налага да работя за тази тъпа селянка?"

Маман, беше достатъчно умна, за да знае че е проста и затова не се засегна, въпреки че отгатна каква е мисълта минаваща през ума на Франк.

– Добре, щом ще се скрият в този голям каньон, значи няма да получат смъртоносна доза радиация и експедицията им ще е успешна.
– Проблемът е в това, че вътре в каньона има радиоактивни скали, които ще ги изпържат не по-зле от космическите лъчи. Китайците не знаят това, защото това е тяхната първа експедиция до Марс, а ние и руснаците сме изпращали много безпилотни станции и сме проучили въпросът достатъчно добре.
– Добре, – продължи Маман. – А, има ли на Марс място, където те да могат да се скрият. Тоест, хем да е защитено от космическите лъчи, хем да няма радиоактивни скали.
– Да, има такова място, но машината на времето е изчислила, че китайците ще се изпържат още преди да го открият.
– А ние, знаем ли къде е това място? – поинтересува се председателката.– Да, ние знаем, но не сме чак толкова тъпи, че да дадем тази информация на китайците.
– Чудесно, – усмихна се Маман. – Това решава въпроса. Няма да се налага да пращаме никаква експедиция до Марс. Нека само пресата да се подготви с дежурните приказки, за това колко безотговорни са комунистите и как те не ценят човешкия живот, докато ние демократите поставяме човека над всичко и затова не изпращаме наши космонавти в подобни самоубийствени мисии, макар технически да сме много по-напред.

***

Проблемът с китайската експедиция до Марс вече е решен и сега въпросът е коя да бъде следващата задача. Франк настояваше да не се губи нито минута и веднага да започнат да изчисляват бъдещето, за да разберат какъв ще е ефекта от глобалното затопляне. За съжаление Франк е твърде дребен в световната йерархия, а над него има безброй глупаци, които не съзнават какъв важен и мощен инструмент е квантовият компютър. За тях машината на времето е просто една скъпа играчка, която е направена единствено, за да ги забавлява. Те биха оставили Франк да си сметне бъдещето на планетата, но първо трябва да се наиграят и да се наситят на новата си играчка.

По принцип мъдреците са прости хора, но това не значи, че нямат дипломи за завършено висше образование. Почти всички членове на съвета си бяха накупили по две, по три дипломи за различни специалности от най-престижните университети. Повечето мъдреци предпочитат хуманитарните специалности. Единствено Бай Ставри си беше купил диплома за геолог, но това е защото той е толкова тъп, че не знае каква е разликата между геология и гинекология. Все пак, най-популярната диплома сред мъдреците е Доктор по История. Поради тази причина, в момента в съвета има повече доктори отколкото в Пирогов.

От къде идваше любовта на мъдреците към историята. Ами, струваше им се, че това е една проста наука, от която всеки разбира. Мъдреците са суетни и затова много им хареса идеята да използват Машината на времето за да се върнат назад в Историята и да направят неподозирани открития.

Квантовия компютър е направен да предвижда бъдещето, но може да се използва и за изучаване на миналото. По същия начин работят метеоролозите. Те изчисляват какво ще е времето утре на базата на това какво е то днес. Те биха могли по същия начин да сметнат какво е било времето вчера, но не го правят, защото е безсмислено.

С машината на времето можеш да се превъплатиш в някоя историческа личност и да видиш как е изглеждал света в миналото през очите на тази личност. Това прилича по-скоро на компютърна игра, в която слагаш очилата и се потапяш в една виртуална реалност. Може ли машината на времето да промени хода на историята? Слава богу не. Тя само казва какво е станало и какво би било, ако не знам какво си. Много по-интересно е бъдещето, защото когато знаеш какво би било, ако не знам какво си, тогава ти реално можеш с действията си да промениш съдбата си. Тоест, можеш да си избереш това бъдеще, което те кефи повече.

В момента Франк беснееше. Тъпите мъдреци бяха обсебили тотално машината. Половината се замъкнаха в древността, за да повторят подвизите на Александър Македонски и да видят тогавашния свят през неговите очи. "Как пък нито един не пожела да види тези подвизи през очите на някой обикновен пехотинец, който мъкне на гръб снаряжението си през жегата на пустинята." – мислеше си Франк. Всеки искаше да е Александър Македонски. Въобще мъдреците се държаха, като малки момчета, които се сражават с дървените си мечове в градинката пред блока.

Франк се боеше, че Маман също ще поиска да си поиграе с компютъра и ще пожелае да се превъплати я в Жана д'Арк, я в Клеопатра. За щастие тя нямаше подобни момчешки мераци и не се включи в пилеенето на компютърно време, което се вихри в момента.

Не стига, че мъдреците товареха квантовия компютър с всевъзможни глупости, но и разни посветени решиха да се възползваха от служебното си положение. Ето го онзи мухльо Арнолд и той има задача за машината: "Искам да получа историческа реч, която би ме направила велик човек" Цели два часа машината работи, за да напише тъпата реч на Арнолд. Цели два часа машинно време беше пропиляно. С цели два часа се отдалечи момента, в който човечеството ще научи бъдещето си.

Мина цял месец докато се изредиха всичките глупаци с тъпите им задачи и чак тогава Франк успя да се пребори да пуснат проблема с глобалното затопляне. Задачата беше сложна и машината щрака цяла седмица докато успее да изчисли какво ще е влиянието върху климата на всичкия въглероден двуокис, дето сме изцвъкали в атмосферата.

Тази вечер пред компютъра са се събрали Маман заедно с Франк и Джони и чакат да научат какво е бъдещето на човечеството. Франк очевидно много се вълнува. Целят се е зачервил и пристъпя нервно от крак на крак. Той се доближи за пореден път до машината, погледна в монитора и каза:
– Още малко, още десетина минути и ще имаме резултат.

Маман и Джони определено не споделят неговия ентусиазъм. На тях им е доста безразлично дали през следващите години ще стане малко по-топло или малко по-студено. Всъщност Маман би предпочела да стане по-топло, защото тя обича да носи тоалети с дълбоко деколте и гол корем. Затова тя би предпочела затопляне пред застудяване, но разбира се зимните й тоалети също не бяха за изхвърляне. На Джони му е абсолютно безразлично, защото той никога не излиза на открито и винаги стои в помещение с климатик. Той мрази дори и прозорците. За него неоновата светлина е приятна и успокояваща, а слънчевите лъчи са досадни и дразнещи. Защо Джони изпитва такава омраза към природата? Ами много просто, защото в началото на шпионската си кариера Джони се беше нагледал на комари, кал и природа. Това му стигаше и той не желаеше повече да контактува с външния свят освен ако това не се налага по екстраординарни причини. Сега е тук и чака да научи, какво ще стане с климата, не защото това го интересува, а защото шефката е дошла, а той трябва да се върти около нея и да й целува задника, ако иска да си запази работата.

Все пак, защо Маман е решила лично да присъства на това събитие? Повечето стари моми имат излишно много свободно време, което се чудят как да уплътнят. Черната вдовица не прави изключение от това правило и също по цял ден мисли каква нова инициатива да започне и къде да замъкне хубавия си задник. Точно за тази вечер тя се чудеше дали да направи тройка с две млади момчета или да отиде да разбере какво е бъдещето на човечеството. Разбира се, тя можеше да съчетае едното с другото. Можеше сега да прави тройка, а когато машината изплюеше резултат, на нея веднага щяха да й докладват. Въпреки всичко, има нещо тържествено в това да седиш пред машината и да чакаш резултата. Това е, все едно да чакаш да ударят камбаните и да оповестят идването на новата година. Освен това, тройка с млади момчета може да направи и утре и вдругиден, но бъдещето на човечеството ще се разбере сега и то точно сега и затова тя реши да присъства на това събитие.

Минутите се нижеха бавно. Маман започна леко да съжалява за тройката. Повечето властни жени са незадоволени, а черната вдовица е една от най-властните и най-незадоволените жени на планетата. Това е една от причините, поради които сексуалният й глад е ненаситен. Може би, сега би й било по-добре с двете млади момчета в леглото, отколкото да виси тук пред машината с тези двама мухльовци. Тя погледна към плешивото човече и към мазния Франк и си помисли, че си е лягала и с по-големи отрепки от тези двамата, но слава богу, това вече не й се налага. Сега животът й е друг, много по-луксозен, но все така безсмислен.

Всички я смятаха за кобра, а тя се чувстваше като едно малко момиче, самотно и уплашено. Към околните тя се отнасяше рязко и злобно, но това не го правеше от лошотия, а защото се чувстваше неспокойна и дълбоко комплексирана. За да бъде една жена уверена, тя трябва да чувства до себе си присъствието на мъж. Това може да бъде баща й, брат й или синът й. Това може да е мъжът, любовника или сводника. Не е толкова важно, кой е мъжът, но него трябва да го има, иначе жената става плашлива и агресивна като кобра.

Черната вдовица е твърде силна и властна, за да бъде подчинена от който и да е мъж. Беше преспала с мнозина, но не се беше отдала никому. Тя използва мъжете и затова не може да ги обича. За да обичаш трябва не да използваш, а да се оставиш да бъдеш използван. Сега тя е сама. Докато се изкачваше нагоре се чувстваше добре, но сега вече е на върха. От тук няма път ни нагоре ни надолу.

***

Машината на времето избръмча и няколко лампички на таблото й светнаха. Явно беше, че резултата е готов.

– Най-сетне! – каза Франк и се доближи до екрана.

Той погледна внимателно, опули се, след това погледна отново още по-внимателно, след това побледня, олюля се и припадна.

Това определено не се хареса на Маман. Тя погледна строго към Джони с погледа, който казваше: "Направи нещо или от утре ЦРУ ще си има нов директор!" Джони почувства, че ситуацията не е от веселите. Без да се колебае, той пристъпи напред и погледна в екрана. За съжаление там видя само формули. Това му напомни учебника му по математика от пети клас. Тоест, екрана изглеждаше непонятно и отблъскващо. Джони не загуби самообладание. Той се наведе и с професионална вещина отвъртя два звучни шамара на главния инженер на Onlysoft. Това имаше много благоприятен ефект, защото Франк веднага се съвзе и отвори очи.

– Какво казва машината? – нервно попита Маман.
– Започва нов ледников период. – простена Франк.
– Кога!? – попита Маман.
– През 2013 година. – каза Франк, след което обърна очи и отново изпадна в несвяст.

14 септември 2009

Продължение Десет

Добавка към послеслова на книгата – за любовта и секса.

_________________________

Нека поговорим още малко за любовта и секса. Трябва да запомните, че при секса не е важно количеството, а качеството. Може да си изчукал всичко, което диша и резултата да е кръгла нула, а може да си правил секс само веднъж през живота си и да си се размножил. По принцип любовта и секса са различни неща, но ние ще ги обвържем, като въведем правилото, че секс се прави само с любимия човек. Това правило изглежда твърде ограничително и ще си помислите, че ако го спазвате може да си останете на сухо. Така е, има много хора, които никога не са обичали и никога няма и да обичат. Може ти, да си се влюбил, но любимия човек да не иска да ти пусне. Тогава си мислиш: "Що ли да не изчукам някой, не чак толкова любим, просто заради спорта?"

Истината е, че да правиш секс с човек когото не обичаш, не е нищо особено. В най-добрият случай ще изпиташ същото, което изпитваш при индивидуалния секс. Когато си спомниш за преживяното, това може да е един хубав спомен, но може и да не е. Ако обвържете секса с любовта, то ще получите много повече секс. При това секса ще е повече и като количество и като качество.

Какво е любовта? Ще кажа за тези, които не знаят. Това е желанието да се размножаваш с един определен човек. Това желание е на инстинктивно ниво и ние не можем да го управляваме и контролираме. Няма и разумно обяснение, защото любовта не минава през разума. Може един човек да е богат, красив и умен и разума ни да ни казва, че той е човека с когото е добре да се размножим, но нашият инстинкт да е избрал друг. Доверете се на инстинкта, а не на разума.

Много момичета се опитват да си намерят мъж търсейки го с ума, а не със сърцето. Обикновено резултата е трагичен. Една от тези дами ми се оплакваше: "Как ме заблуди. Гледам го, че кара скъпа кола и винаги е облечен с костюм. Каза ми, че е собственик на фирма, а се оказа, че е шофьора на собственика." Така е, разума лесно може да бъде заблуден, но не и сърцето. Мацките, които се уреждат с богат съпруг обикновено се женят по любов, а тези които търсят богаташи се чукат с шофьорите им.

Можеш ли да обичаш двама едновременно? Не, абсолютно не. Любовта е желанието да се размножаваш с един определен човек. Може днес да си влюбен в един, а утре в друг, но никога не може да обичаш двама едновременно. Може да желаеш сексуално двама или трима. Повечето мъже желаят сексуално всяка втора жена, но това не значи, че я обичат.

Може ли да обичаш някого, но да не искаш да имате деца? Не, и това е невъзможно. Може да се страхуваш или да не можеш. Може да не съзнаваш, че го искаш, но ако обичаш един човек, то непременно искаш да имате дете.

Ще попитате как така искаш, но не го съзнаваш. Любовта е инстинкт и затова няма разумно обяснение. Например, някои си падат по мъже, а други по жени, но това става на несъзнателно инстинктивно ниво. Затова никои не може да ви отговори на въпроса защо единия пол го привлича повече от другия.

Има ли вечна любов? Монетаристите гледат на любовта като на сладкиш, който си има срок на годност. Ако сладкиша е яко наблъскан с консерванти, то може годността да е пет години, но никога сладкиша не е вечен. За монетаристите вечна е единствено любовта към парите.

На този свят няма нищо вечно, дори и вселената си има срок на годност, след което се очаква тя да умре. Затова няма вечна любов, но има любов докато смъртта ни раздели, което си е достатъчно дълго.

Може ли да има любов след смъртта. Не, любовта е свързана с живота и с размножаването. Може да обичаме един човек, който не е сред живите, но това вече не е същата любов. Ние обичаме децата си и родителите си, но и това не е същата любов.

Любовта е свързана с живота и затова когато смъртта ни раздели свършва и любовта. Много романтични са историите за влюбените, които не могат да живеят един без друг и затова решават заедно да умрат. Вземете като пример Ромео и Жулиета или Хитлер и Ева Браун. Истинската любов е различна, тя ни кара да продължим, дори и да сме останали сами. Това ние дължим на живота и на любимия човек.

След смъртта любовта продължава, макар и под друга форма. Любовта към децата е продължението на любовта. Може да сте се развела с пияницата, който ви е направил двете малки ангелчета. Може вече да не го обичате и дори да го мразите, но продължавате да обичате децата му. Те приличат на него защото носят неговите гени и имат неговите ужасни навици, защото той ги е възпитавал. Вие продължавате да го обичате чрез децата му, дори и вече да го мразите. Омразата пак си е любов, но под друга форма.

Много от вас не вярват във вечната любов, защото не са я срещали. Има много неща, които не сме срещали, но това не значи, че не съществуват и че няма да ги срещнем. Помислете си за любовта, която вашите родители изпитват към вас. Те няма да престанат да ви обичат независимо от болките и огорченията, които вие им сервирате. Не е ли вечна тази любов?

Разбира се, родителите не могат да си сменят децата, докато съпрузите могат да се разделят и да си потърсят нещо по-добро. Затова любовта към децата е много по-вечна, но това не означава да не вярвате във вечната любов.

Може ли двама души да нямат деца и въпреки това любовта им да продължи вечно. Да, спомням си двама самотни старци. Той я гледаше като писано яйце, а тя живееше, за да го тормози. Накрая той умря, няколко месеца след него си отиде и тя. Тоест, умряха като Ромео и Жулиета. Малко тъжно е когато хората си отиват и никой не остава след тях, но това не значи че тяхната любов не е била вечна.

Има ли несподелена любов? Не, никой няма да ви обича ако е сигурен, че вие не го обичате и че никога няма да го обикнете. Несподелена любов е периода, през който нещастният човечец не знае, че не го обичате. Той ще ви забрави на момента, щом разбере, че не се интересувате от него.

Може ли несподелената любов да е вечна? Не, това не може да се случи. Несподелената любов изчезва заедно със заблудата. Дори и заблудата да не изчезне, несподелената любов пак ще изчезне. Трябва само да почакате седем години и ще ви мине. Доказано е, че несподелената любов трае най-много толкова. Хората имат инстинкт, който им казва, че ако до седем години не ти се отвори парашута, то няма да се отвори въобще.

От там идва поверието, за счупеното огледало и седемте години нещастна любов. По принцип това се смята за проклятие, но любовта никога не е проклятие. Ако трябва да избираш дали да си нещастно влюбен или въобще да не си влюбен, то какво би избрал? Сигурно е ужасно седем години да си влюбен, а любимия човек да не ти пусне нито веднъж. Въпреки това, любовта е нещо красиво и не бива да се боите от нея, а и седем години не са чак толкова много, докато се обърнеш и те се изтърколили.

Защо любовта е най-важното нещо при размножаването? Нека не забравяме, че всички ние сме деца на любовта. Е, добре де, не всички. Някой от нас са деца на платената любов, други на алкохола и на браковете по сметка. Въпреки това, любовта е много важна, особено за слабия пол. "Така е, – ще кажете вие, – любовта е много важна за жените. Затова те обожават картонени сърчица и плюшени мечета." Не, не сте ме разбрали правилно. Като казах слабия пол, имах предвид мъжете.

В миналото, когато физическата сила и интелекта са били най-важното, тогава мъжете са били силния пол. Сега феминистките ще ме изядат. Как така мъжете да са по-силни и по-умни от жените? Е, става дума за средно статистически резултат, иначе познавам много жени, които физически са по-силни от мен. Сигурно има и доста, които са по-умни, но те са достатъчно умни, за да не ми го показват. Разбира се, не е редно да се мерят тези неща. Все едно е да сравнявате булдозер със състезателна кола. Ако ще теглим нещо, то по-силното е булдозера, ако ни трябва бързина, то булдозера отпада. Мъжете са по-силни, но жените издържат повече на болка, студ и глад. Има много състезания, в които жените биха се представили по-добре от нас мъжете. Затова никога не се състезавайте с жена, контрата винаги ще остане у вас. Ако я победите, ще кажат че сте победили една жена, но ако паднете, ще бъде голям срам.

Що се отнася до интелекта, там е още по-трудно да сравните двата пола. Например, в абстрактното мислене мъжете безусловно са по-добри от жените. В областта на подсъзнанието, жените убедително водят. Обикновено, когато говорим за интелект, имаме предвид абстрактното мислене, защото когато сме научили нещо по пътя на логиката, то ние можем да кажем не само какво, но и защо. Когато сме го разбрали на подсъзнателно ниво, ние можем да кажем само какво, но не и защо. Мъжете успешно решават абстрактни математически задачи от рода на две плюс две прави четири, докато жените намират отговор на въпроси от рода на: "Влюбен ли е Иванов в Петрова?"

Въобще мъжът и жената са създадени така, че да си пасват и да се допълват. При това, те се допълват във всичко. Допълват се не само половите им органи, а и интелекта, и физическите им качества. Каквото не може единият, го може другият. Чии мозък е по-съвършен? Ако става дума за бой с юмруци, то мъжете определено имат по-големи шансове, а в миналото това е било най-важното.

Кой е силният пол? Ами този, който държи властта. Представете си осемдесет годишен старец и неговите внуци. Стареца е напълно изкуфял и пикае в памперс, а внуците му са млади и силни, но му целуват задника, за да не забрави да ги спомене в завещанието си. В кого е властта, в стареца или във внуците? Както виждате физическата сила и интелекта нямат никакво значение. Важното е, кой взима решенията по важните въпроси, а най-важният въпрос е въпросът за размножаването.

В миналото властта е била в ръцете на мъжете. За кого ще се омъжи едно момиче го е решавал баща й. Кой с кого ще си легне, се е решавало от този който е по-силен, тоест от мъжа. Вижте как живеят лъвовете, за да разберете човешкото общество от времето преди контрацептивите и абортите. Лъвицата бачка, ловува и изхранва семейството, докато мъжкият по цял ден мързелува, лежи и събира сили за петте минути мъжка работа. Както знаете работата на мъжа е да се напие и да се сбие. Въпреки всичко при лъвовете мъжът е господарят, защото лъвицата не може без него. Самотната майка няма шанс, защото ще дойде някой мъжкар, ще й отмъкне плячката и ще убие лъвчетата й.

Въобще, кой с кого ще се размножава са решавали мъжете. Любовта е била единственото, на което е разчитала жената, за да омагьоса и задържи мъжа. В древността той й е бил нужен, за да я защити от безбройните опасности, които я дебнели отвсякъде. Тогава мъжът е бил нужен, уви, сега вече не е.

В миналото е било така. Хващаш я и й правиш едно дете и тя, ще не ще, ще го роди. Сега е различно. И да я хванеш, това въобще не означава, че ще й направиш дете. Дори и да й го направиш, това въобще не означава че тя ще благоволи да ти го роди. Тоест, тя решава кога и от кого ще роди.

Сега жената може да име дете от всекиго. Тя лесно може да те вкара в леглото си, стига да е що годе хубавичка. Ако не е, то с малко алкохол, пак ще се уреди. Ако и така не става, отива в банката за сперма и там каквото поискаш. Кеф ти рус ариец, кеф ти дребен италианец. Кеф ти олимпийски шампион, кеф ти лауреат на Нобелова награда. При такъв голям избор защо ще седне да ти ражда дете точно на теб. Нито си най-хубавия, нито си най в каквото и да е. Единственото, на което можеш да разчиташ е любовта. Само любовта може да я накара да пренебрегне всички красиви и богати и да избере теб, единствено теб, за баща на децата й. Затова любовта сега е много по-важна за нас мъжете, отколкото за жените. Сега ние сме слабия пол и е редно да обърнем повечко внимание на картонените сърчица и плюшените мечета.

Въпреки всичко, внимавайте с любовта. Жената много обича да говори на тази тема, но когато срещне влюбен мъж бяга от него като дявол от тамян. Когато един мъж я ухажва, тя би искала да прочете в очите му нещо от рода на: "Само да ми паднеш и ще те скъсам!" Това е здравото сексуално желание, което тя търси. Какво би станало, ако вашите очи й казват: "Ти си моята богиня!" Ами нищо, само ще я уплашите.

Всяка жена много добре знае, че тя всъщност не е богиня. Тя има неприятното предчувствие за това какво ще се случи, когато ти разбереш, че тя е един обикновен земен човек, с всичките му кусури и несъвършенства.

Затова мъжът трябва да крие любовта си, поне докато успее да вкара мадамата в леглото. Тя няма нищо против да я смяташ за богиня, но само след като вече си я скъсал от секс.

Жената също трябва да крие, но при нея в тайна трябва да остане не любовта, а сексуалното й желание. Мъжът трябва да прочете в очите й: "Много те харесвам, но не знам дали да ти пусна." Истинският мъж е ловец, а не мършояд и ако избързате и сама свалите гащичките си, рискувате той да загуби интерес. Не, че няма да ви изчука, но предполагам, че целта ви не е само да го вкарате в леглото си, а да го задържите там.

Както казахме, любовта трябва да се крие и то не само от любимия човек, но най-вече от околните. Не, че хората са лоши, но те инстинктивно ще се опитат да ви развалят работата. Най-вече внимавайте с жените, защото един мъж може и да се опита да ви помогне, макар че по-вероятно е да ви прецака, докато за жената е сигурно, че ще ви подлее вода.

Въобще не бързайте да разгласявате връзката си. Това важи особено за нас мъжете. Изчакай тя първа да се похвали и тогава самодоволно кажи: "Ама вие не знаехте ли?"

Всичко това е докато се гушнете в леглото. Това е преломният момент, след който всичко се променя. Общо взето, до този момент мъжете са тези които тичат след жените, а след това нещата обикновено се обръщат. Тогава, момичето си задава въпроса: "Как да задържа мъжа?"

Монетаристите казват, че жената трябва да се отдаде на много мъже, но на всеки по малко. Според тях тя не трябва безгранично да се доверява, защото могат да се възползват от нея и да я наранят. Ние казваме обратното, тя трябва да внимава на кого се доверява, но веднъж отдала се, тя трябва да се отдаде безрезервно и докрай.

Направете за вашия любим всичко, което пожелае. Какво очаква той от вас? Може би, иска да получи в леглото неща които и проститутка не би направила за него. Да, и това, но вие трябва да му предложите и други неща, които никоя проститутка не би направила. Например да му сготвите нещо вкусно, да му изгладите ризата, да го потърсите по телефона, да отделите от времето си, за да бъдете с него, да слушате скучните му истории и да се смеете на плоските му шеги. Това са нещата, които очаква той от вас.

***
Ето още няколко правила:

Колата не е средство за размножаване, а за предвижване. Вярно е, че ако си купите една по-скъпа кола ще можете да изчукате доста мацки, които иначе не биха ви обърнали никакво внимание. За съжаление, тези мацки не са интересни от гледна точка на размножаването, защото те няма да ти родят деца. Единственото, което може да очакваш от тях е да ти лепнат нещо венерично.

Въпреки всичко, не трябва да залитате в другата крайност. Жените търсят мъж, който да изглежда богат и преуспял и затова не е зле да си създадете такъв имидж. Затова опитайте се да изглеждате ненатрапчиво богат, вместо да сте типичния парвеню закичен със златни ланци и синджири.

Още едно скандално правило. Нашата религия забранява използването на дезедоранти. Както казахме, ние забраняваме лъжата, а дезедоранта си е вид лъжа. Ти може да миришеш на стар пръч, а да се опитваш да убедиш околните, че твоя естествен аромат е момината сълза.

Когато хората се чифтосват, те трябва да могат да се огледат, опипат и подушат. Важно е да намерите човек, чийто естествен аромат ви харесва. Той може да ви заблуди с някаква химия, но това ще е временно, защото рано или късно ще подушите истинския му мирис и по-добре това да е рано.

Все пак, ако воните така ужасно, че никой не ще да се размножава с вас, то ние ви разрешаваме да използвате малко дезедорант, но не прекалявайте. Ако имате проблем с естествената си миризма по-добре е да отидете на доктор. Посетете първо своя зъболекар, после вижте и друг доктор. Когато един човек смърди, то обикновено нещо не му е наред.

Какво ще кажем за известността. Това много помага при размножаването, защото повечето хора искат да чукат някой, който да е известен. Все пак и в това не трябва да се прекалява, защото много от известните хора по цял ден работят за рейтинга си и не им остава време за размножаване. Други са толкова известни, че това по-скоро им пречи, отколкото да им помага.

31 август 2009

Продължение Девет

Още едно парче от книгата.

_________________________

Час по-късно Франк отново се домъкна да досажда. Джони още беше ядосан на наглото инженерче и първата му реакция беше да го изгони. Все пак, като видя угодническото му изражение, размисли и реши да го остави. Помисли си: "Нека тези леваци от Onlysoft да видят как работят професионалистите от ЦРУ."

Франк пристъпи плахо и попита с мазен глас:

– Как е? Сигурно ви е много трудно да работите с този селяндур. Що ли не ни се падна да работим с представител на някоя от по-интелигентните нации? – попита Франк, който подобно на Джони мразеше българите.

Главният инженер на Onlysoft имаше български корени, но това не намаляваше омразата му към тази страна, а дори я засилваше. Както се казва: "Пази боже, сляпо да прогледне!"

Джони погледна към Франк и му заговори с наставнически тон:

– Няма значение какъв е обекта. Вече започнахме преговорите. Попитахме го за формулата на Изкуствения Интелект и той ни каза, че не разбира за какво му говорим. Обяснихме му, че имаме надеждни разузнавателни данни, според които той знае тази формула или ако не я знае, то поне има потенциала да я измисли.
– И какво ви отговори обекта? – попита Франк с леко разтреперан глас.
– Каза, че за сега не е измислял никаква подобна формула, но като я измисли ние ще сме първите, на които ще я каже.
– Чудесно! – зарадва се Франк. – Остава само да чакаме да измисли формулата.
– Ние обаче, вместо да чакаме го попитахме дали един милион долара биха му помогнали да мисли малко по-бързо.
– И той какво? – попита Франк, в чийто глас се долавяха нотки на безпокойство.
– Той каза, че за един милион не би си дал труда да измислил дори и формулата на крем карамела.
– Нагъл български мошеник! – не се сдържа Франк. – Иска да измъкне пари от американските данъкоплатци. Това българите са ужасни хора. Сигурен съм, че този селяндур си няма и понятие как да измисли формулата, но това не му пречи да се пазари и да ни изнудва.

– Това не е проблем. – каза самодоволно Джони. – Какви ли не са ми минали през ръцете. Ще се справя и с този.
– И как реагирахте на тази наглост? – полюбопитства Франк.
– Ами, нищо. Предложихме му милиард и той сериозно се замисли. Чакам всеки момент да ми съобщят решението му.

В момента Джони не работеше директно с обекта, а управляваше процеса дистанционно. В ухото си той имаше една малка слушалка, в която току що му съобщиха, че Гочо си чопли носа, което издаваше, че в главата му се развива сериозна мисловна дейност.

– Ама вие, действително ли сте готови да му дадете милиард? – полюбопитства Франк.
– Е, не, разбира се. Няма да му дадем толкова много пари, но ще му предоставим документи, в които пише че Гочо е щастливия собственик на един милиард долара.
– Ами ако не иска хартиени документи. Може да поиска да му дадете парите в злато.
– И това не би ни затруднило. – отговори Джони. – Ще му докараме десетина тира със злато и като ни даде формулата ще си ги приберем обратно.

В този момент докладваха нещо неприятно на Джони. Той погледна ядосано към Франк и каза:
– Този селяндур ни разиграва. Отказал е. Казал е, че един милиард долара са ужасно много пари, но колкото и да му дадем няма как това да му помогне да започне да мисли по-бързо.
– Все пак, изглежда че има някои неща, които с пари не могат да се купят. – каза Франк, които не звучеше много убедително в този момент.
– Дали да не пробваме да му предложим трилион? – попита Джони. – Все едно е дали ще го излъжем че е милиардер или че е трилионер.
– И това няма да помогне. – усмихна се Франк. – Сбъркахте, че започнахте с милион. Това са твърде много пари. Гочо просто не може да си представи такава сума. За него милион, билион, трилион е все едно. Ако бяхте започнали с хиляда долара, той щеше да откаже, но после на милион щеше да кандиса.

Джони се подразни, заради това че инженера отново се оказа прав. Действително бяха надценили Гочо, като си мислеха, че той знае колко е един милион долара. За жалост, доцента никога не беше си купувал яхта за милион, нито обувки за хиляда долара. В света на Гочо един милион звучеше абстрактно и непонятно.

– Прав си. – засмя се Джони. – И с трилион няма да стане. Пък и представяш ли си в челото на следващата класация на най-богатите да стоят трилионерите Били и Гочо?

Сравнението между Гочо и Били беше индиректна обида за шефа на Франк и затова инженер Христов пропусна тази шега покрай ушите си, за да не му се наложи спешно да си търси нова работа.

– Нищо, имам друга идея! – хитро се усмихна Джони. – Ще му предложим нещо друго вместо пари. Всеки човек си има цена, но не винаги тя е в злато. Просто трябва да видим какво най-силно желае Гочо и да му го предложим.
– Той е един елементарен човек без никакви особени мечти и желания. – каза Франк, чието шеговито настроение изчезна на момента.
– Не е съвсем така. Тук в досието му пише, че той е влюбен в Ани и иска да се оженят и да си имат деца.
– Е, да, но той иска не просто да се ожени за Ани, а да се оженят по любов. Как можем да накараме чалга певицата Ани да се влюби в човек като Гочо. Това не е по силите никому. Дори и ЦРУ не може да се справи с подобна задача.
– Много ни подценяваш. – каза Джони. – Имам план. За да обикне Ани Гочо е нужно той от никой да стане някой. Ние ще го направим чалга продуцент и по този начин той ще спечели сърцето й.
– Но това е невъзможно – запротестира Франк. – В българския попфолк изискванията са изключително високи. Вече от чалга певиците се иска изключително много, сега от тях се иска дори и да могат да пеят.
– От певиците може да се изисква много, но от продуцентите се иска само да имат пари и дебел тумбак. Пари ще му дадем, а тумбака той си го има по природа.
– Все пак, трябва да има някакво понятие от музика, а както е известно Гочо е музикален инвалид.
– Не, бъркаш – поправи го Джони. – Той не е музикален, а сексуален инвалид. Погледни досието му.
– Не, вие бъркате. На втора страница пише, че е сексуален инвалид, но ако отворите на страница осемнадесета ще видите, че той с музиката се справя дори по-зле отколкото със секса.

Джони погледна документа. Да, действително така пишеше. Не трябваше такъв строго секретен документ какъвто е разузнавателното досие на Гочо да се предоставя на тъпаците от Onlysoft. Сега се оказа, че едно инженерче може да е по-добре информирано от директора на ЦРУ.

– Както и да е – съгласи се Джони. – Действително пише, че е музикален инвалид, но това няма никакво значение. ЦРУ е успяло да издигне хиляди некадърници до най-отговорните постове, ще успеем да издигнем и Гочо.
– Но разберете, Гочо няма да иска да стане попфолк продуцент. Тук пише, че той мрази чалгата.
– Този път ти си този, който не е прочел внимателно. Пише, че Гочо е леко раздвоен. От една страна той мрази чалгата, но от друга обожава чалга певиците. Сигурен съм, че той ще хареса тази нова длъжност. В крайна сметка хората не стават попфолк продуценти, за да слушат чалга, а за да чукат чалга певици.

– Вие лично ли ще му предложите тази сделка? – попита инженер Христов.
– Ех, Франк. Ние тук в ЦРУ да не сме аматьори като вас от Onlysoft. Нищо подобно, тук използваме класическите разузнавателни тактики. В случая с Гочо ние му прилагаме схемата на доброто и лошото ченге. Вероятно се сещаш, че аз съм лошото, а доброто ще бъде изиграно от агент 0013.
– Агент 0013 не беше ли онази ослепителна блондинка, която пуснахте на Гочо като примамка?

Джони кимна самодоволно.

– Чух, че Гочо нещо не харесал циците на агент 0013. – язвително подхвърли Франк.
– Не е точно така. Напротив, много ги е харесал, само дето на пипане му се сторили малко твърдички.

Всъщност, в цялото ЦРУ никой не ги харесваше как са на пипане. Единствен Джони намира тези цици за OK, но той си е малко извратен.

– Смятате ли, че агент 0013 е подходяща за тази задача? – попита Франк.
– Разбира, те с Гочо вече се познават. Дори може да се каже, че те двамата вече са интимни.
– Едва ли опипването на едни силиконови цици може да се нарече интимност. – заяде се Франк.
– Защо да не е интимност. "Трохата за гладния е пир", а за Гочо докосването до която и да е цица си е направо секс.

Франк си помисли, че щом директорът на ЦРУ е започнал да цитира Шекспир, то очевидно работите не вървят на добре. Инженерът пренебрегна романтиката която струеше от мистър Джонсън и твърдо му каза:
– Според мен агент 0013 си е една обикновена курва и не е редно да й поверяваме такава отговорна задача.

"Колко жестоки са мъжете." – помисли си Джони. – "Когато една жена работи със задника си за родината, всички я смятат за курва. Друго щеше да е, ако беше мъж, който чука бабички. Тогава всички щяха да кажат, че той е герой, истински разузнавач и може би дори щяха да му издигнат паметник."

– Късно е да обсъждаме този въпрос. В момента тя вече кандърдисва Гочо да се ожени за Ани.
– Но вие, все пак, пропускате един важен момент. Забравяте, че Ани не може да има деца, а за Гочо това е много важно.

Сега дойде ред на Джони да се притесни:
– Защо да не може да има деца? – промърмори той.
– Ами защото тя е решила да отстрани по оперативен път детеродните си органи, за да не пречат на вагиналната й кариера.
– Каква е тази вагинална кариера, за какво става дума?

За пореден път главния инженер на Onlysoft се оказваше по-добре информиран от директора на ЦРУ.

– Българските чалга певици развиват кариера в три основни направления. Става дума за тяхната орална, анална и вагинална кариера. – каза Франк, който очевидно беше добре информиран по тези въпроси.
– Може би имаш предвид вокална, а не орална кариера? – попита Джони, който не беше съвсем наясно как се става чалга певица.
– Не, вокалната кариера е нещо друго. Тя също е важна, но не чак дотолкова.
– Добре, но как детеродните органи могат да пречат на вагиналната кариера на една певица. Може би имаш предвид риска от нежелано забременяване.
– Не – обясни Франк. – не в това е проблемът. Откакто един гаден българин изобрети хапчето антибебе, вече няма риск от нежелана бременност.

Да, така е. Зад всички злини на този свят стоят българи. Хапчето антибебе не прави изключение. Действително, това изобретение ни отърва от нежелателната бременност, но вредата която то нанесе е много по-голяма от ползата. Най-лошото е, че секса се обезсмисли. Представете си, че играете на руска рулетка с празен пистолет. На пръв поглед изглежда, че всичко си е по старому, но когато няма риск пистолета на гръмне играта става скучна и безинтересна.

Ти читателю сега вероятно ще ме поправиш и ще кажеш, че мръсника създал хапчето не е българин, а български евреин. Недей така. Щом е за добро е българин, а щом е за лошо веднага става евреин. Нека приемем, че всички родени в България са българи, независимо от това дали това ни харесва или не.

– Добре – каза Джони. – Защо тогава детеродните органи да пречат.
– Много просто, проблемът е във венерическите болести. Учените са установили, че колкото повече полови органи имаш, толкова по-голяма е вероятността да пипнеш нещо, което се предава по полов път.
– Искаш да кажеш, че с цел привенция от такива болести, Ани си е изрязала половите органи.
– Е, не всичките полови органи, а само детеродните. Тоест, може да се чука, но не може да ражда.
– Това е хитро – замисли се Джони. – Хем не забременява, хем венерическите й болести са по-малко.
– Лошото е само, че при това положение Гочо няма да иска да се ожени за нея.
– Няма проблем – усмихна се Джони. – Преди малко ми докладваха. Ани е била достатъчно умна преди да се подложи на тази операция да замрази няколко свои яйцеклетки. В момента наш екип е изпратен да донесе яйцата на Ани. Ще вземем сперма от Гочо и ще направим процедурата инвитро.
– Добре, но Ани не само, че не може да забременее. Тя въобще не може да износи бебето.
– И за това е помислено. – каза Джони. – Ще поставим яйцеклетката в един от нашите специални агенти, който ще я износи.
– Ако сте решили да възложите и тази задача на агент 0013, то ще трябва да научите бебето да бозае силикон.

Франк сякаш се дразнеше от това, че всички проблеми се решават със светкавична бързина и затова ненужно се заяждаше с директора на ЦРУ.

Настъпи кратко мълчание. Инженер Христов си представи чудовището, което ще се получи след като кръстосат български математик с чалга певица и потръпна от ужас. Джони също потръпна, но не от тази мисъл, а от това което му съобщиха в слушалката. Той се обърна към Франк и каза:
– Случило се е голямо нещастие. Някой е откраднал яйцата на Ани.

На кого ли му бяха изтрябвали нейните яйца. Въобще, случваха се странни неща. Първо някой се опита да убие Гочо, а сега някой крадеше яйцата на Ани. Дали пък няма някой, който да иска да им попречи да разберат формулата на Изкуствения Интелект? Тези от ЦРУ не са особено умни, но Джони определено започваше нещо да подозира.

– Явно нещата няма да станат толкова лесно, колкото ни се иска – въздъхна Франк.
– Нищо подобно. – ухили се Джони. – Решението е намерено. Тъкмо що ми докладваха. Не са ни нужни нейните яйцеклетки. Нашите учени вече са в състояние да направят бебе от която и да е човешка клетка. Ще вземат една обикновена клетка от вагината й и ще вкарат ДНК-то на Ани в една яйцеклетка взета от агент 0013. Резултата ще е яйцеклетка с наследствената информация на Ани. Само да те питам, изгората на Гочо, вагина поне има ли?
– Няма проблеми – каза Франк. – Има си вагина разбира се, но защо ще взимат ДНК от там щом всяка клетка е подходяща.
– Не знам, изглежда че от там им е най-лесно. Тяхна си работа.

– Нещо цялата тая работа ми изглежда съмнителна – зафилософства Франк. – в човешките клетки има 23 двойки хромозоми, докато в яйцеклетката има само 23 хромозоми, тоест от всяка двойка по една хромозома. Как вашите специалисти ще изхвърлят 23 от всичките 46 хромозоми?
– Имаме си технология за това. – важно заяви Джони. – Тук идва и най-хубавото в цялата работа. При това изхвърляне няма да махаме случайна хромозома, както е в природата, а ще подберем възможно най-добрата комбинация, така че резултата от кръстоската между Гочо и Ани да не е чак толкова трагичен, колкото очакваш.
– Искате да кажете, че това което ще направите няма да е тяхно дете, а ще е някакъв биоробот.
– Нищо подобно. Детето ще си е тяхно. Да вземем например цвета на очите. Те и двамата са чернооки, но всяко четвърто тяхно дете ще е синеоко.
– Защо? – попита Франк.
– Защо, не знам защо, нещо там с гените и хромозомите. Важното е, че ние ще им направим синеоко бебе от първия път, без да ги караме да раждат три чернооки преди това.

Франк разбра, че Джони си няма и понятие от генетика, но въпреки това беше готов да запретне ръкави и да започне да се бърка в божиите работи. Той смяташе, че го прави за добро и че по този начин ще създаде нещо що годе приемливо, но всъщност щеше да създаде нещо наистина ужасно. Представете си човек без дефекти, какво може да е по-лошо от това?

Както често се случва в живота, когато всички проблеми са решени, тогава идва последната непреодолима пречка. Така стана и в този случай. Тъкмо Джони си тананикаше весело, когато му съобщиха, че Гочо е отказал да се жени за Ани. Казал е на агент 0013, че вече не обича въпросната дама и че няма никакво намерение нито да се жени за нея, нито да се размножава с нея.

– Защо, защо ние мъжете сме толкова непостоянни. – вайкаше се директора на ЦРУ.
– Така е с любовта – успокои го Франк. – Днес си влюбен и не можеш да живееш без любимия човек, а утре гледаш същия този човек и се питаш: "Боже, какво ли съм видял в тази крава?"

19 август 2009

Продължение Осем

Следващото парче от книгата.

_________________________

Гочо се събуди на някакво много странно място. Изведнъж в него се появи странното усещане, че вече не е в Созопол. Незнайно защо му се струваше, че се е събудил в Страната на неограничените възможности. Това е твърде невероятно, защото си спомняше как заспа в една лимузина, която беше паркирана на созополския плаж.

Няма как от Созопол да се е телепортирал в Щатите, но въпреки това странното усещане продължава да го гложди. Всичко около него е някак си твърде американско. Намира се в някакво помещение без прозорци, дали е мазе или небостъргач, никой не може да му каже. Все пак това не е някое мръсно и мрачно балканско мазе, с каквито Гочо е свикнал. Това помещение е много различно. Цялото е окъпано от ярка изкуствена светлина и освен това е невероятно чисто. Наоколо Гочо не вижда нито един микроб. Не само че не ги вижда, микроби действително няма. Отвсякъде струи чистота. Всичко е стерилно, пода, тавана, странната апаратура и най-вече смешното плешиво човече, което се взира в един от мониторите.

Вие вече се досещате, че странното място е централата на ЦРУ и че смешното плешиво човече е Джони, който се подготвя за изпълнението на важна задача, поставена му лично от Маман.

За какво мисли в момента Джони? Може би за предстоящата задача? Не, не мисли за това. Може би си мисли за програмата за унищожаване на българите? Не, в момента въобще не му е до това, а и тази програма остана на заден план във връзка с изникналите по-спешни проблеми. В момента Джони си мисли колко приятно е чувството на облекчение, което човек изпитва след като е посетил тоалетната по голяма нужда. Както виждате, понякога великите хора във велики моменти си мислят за съвсем обикновени житейски неща.

Джони забеляза, че обекта се е събудил. Трябва да започне интервюто преди още Гочо да се е стресирал. Джони обича работата си и държи да изпипа всеки детайл. Особено важно е обекта да не се подлага на излишен стрес. Можеше да изпрати няколко яки момчета, които да хванат Гочо и да го натоварят на самолета за Щатите, но това не е стила на мистър Джонсън. Вместо това, той изпрати една очарователна блондинка, която да го подмами. Такъв си беше Джони, обичаше да пипа с кадифени ръкавици.

Тъкмо Джони да започне работа, в стаята нахлу Франк и яростно извика:
– Веднага прекратете разпита! Обекта няма да издържи!

Джони направи знак на инженерчето да не оревава ортаклъка и ловко го избута навън от стаята.

В този момент мистър Джонсън беше направо бесен. Как може този невежа от Onlysoft да нахлува в кабинета му и да стресира обекта. ЦРУ и Onlysoft работеха в тясно сътрудничество и координация, но явно нещата бяха отишли твърде далеч.

– Как така обекта няма да издържи? – ядосано попита Джони. – Как си позволяваш да нахлуваш в кабинета ми докато работя?
– Обекта няма да издържи! – задъхано повтори Франк. – Машината на времето предсказа, че Гочо няма да издържи на изтезанията и ще ритне камбаната преди да ни е свършил работа.
– Глупости, ние тук да не сме някакви обикновени садисти. Тук всичко е поставено на научна основа. Следим кръвното налягане, пулса и още стотина други характеристики. Няма как да ритне камбаната без аз да съм му разрешил. До сега не съм изпуснал никого, няма да изпусна и този здравеняк.

В този момент Джони гледаше много лошо. Той не е обикновен разузнавач, а преди всичко е творец. В момента той се чувства като художник, на когото му издърпват платното от ръцете. Представете си Микеланджело, който стои пред мраморния блок и се готви да извае шедьовъра си Давид. Как би се почувствал той, ако точно в този момент от накъде изскочи някой гаден жрец и му изкрещи: "Недей да започваш! Звездите предсказаха, че още при първия удар на длетото мрамора ще се пръсне на безброй парчета!"

Въпреки всичко Джони не можеше да не се подчини. Всички вярваха на тъпата машина на времето и той не можеше да пренебрегне това предсказание. Освен това не беше съвсем вярно, че никого до сега не е изпускал. Джони още си спомняше един проклет старец, който твърдо беше решил да надделее и да не каже нищо. Е, стареца каза доста, но успя да се измъкне преди края на интервюто.

Все пак, стареца беше с болно сърце и живееше живот на заем, докато Гочо е в цветисто здраве и като изключим наднорменото му тегло, нямаше никакви причини за безпокойство.

– Сигурен ли си, че вашата машина нещо не е прегряла. Не е възможно да умре! Ще работя с него изключително внимателно. Ще видиш, че до час ще си е признал всичко.
– Съжалявам мистър Джонсън, но машината на времето не може да греши. Освен това, не сте разбрал, няма да го караме да признава каквото и да било. Искаме от него да намери формулата на Изкуствения Интелект, която той всъщност още не знае и вероятно никога няма да разбере.
– Тъй де, ясно. Няма да го караме да признава, а да се съгласи да сътрудничи и да ни снесе нужната ни информация.
– Не става дума за снасяне на информация. Машината на времето каза, че Гочо има потенциала да открие формулата на Изкуствения Интелект. За да реализира този свой потенциал на него ще му трябват години спокойна работа. Няма как това да стане с изтезания.
– От опит знам, че болката има силно стимулиращо въздействие върху индивида и той открива, че знае неща, за които дори и не подозира. Оставете ме да поработя върху него и ще получите формулата.

Франк остана неумолим:
– За съжаление, обекта няма да издържи. Оказа се, че Гочо е развил резистентност към болката. Това ние не го знаехме, но слава богу, с помощта на квантовия компютър открихме проблема.
– И как така Гочо е станал резистентен към болката? – осъмни се мистър Джонсън. – Толкова години работа в ЦРУ и досега не съм срещнал нито един такъв случай.
– Всяко нещо си има обяснение. В случая вината е на една брадавица, която Гочо се опитвал да излекува. Той толкова искал да се отърве от този кожен дефект, че се е опитвал да я гори с какво ли не. Всичко, като се започне с течен азот и се стигне до течно олово.
– И какво, махнал ли е брадавицата? – попита Джони, който не се замисли, че това всъщност няма никакво значение.
– Не, не е успял. Брадавицата така и си е останала, но покрай това лечение Гочо е свикнал да понася огромна болка и затова не е подходящ за интензивен разпит.
– Искаш да кажеш, че този дебелак е толкова суетен, че е готов да си причини нечовешка болка, само и само, за да се отърве от една брадавица.– Така е. – обясни Франк. – Суетността не е свързана с външния вид. Често грозните хора са много по-суетни от красивите.
– Добре де. – упорстваше Джон. – Щом не е умрял от болка докато си е махал брадавицата. Защо смятате, че точно сега ще вземе да се гътне?

– Има и още една причина. Гочо е загубил волята си за живот. Машината проучи неговото емоционално състояние и установи, че Гочо иска да умре, а когато някои иска да си отиде, то той си отива и нищо не може да го спре.
– Добре де. – отстъпи Джон. – Щом не може, не може. Няма да го разпитваме.

Нямаше как да не отстъпи. Джони не обича да причинява болка и затова винаги максимално щади обекта. Въпреки това, когато работи с българи, той има навика малко да се поувлича. Що ли така не ги обича особено много българите? Ами, може би защото твърде добре ги познава. На младини мистър Джонсън беше изпратен като разузнавач в България. Това беше най-гадния период от живота му. Трябваше да лежи в калта край едно българско военно летище и да снима самолетите. Това, беше адски безсмислена задача, защото е ясно, че в България няма да кацне нищо достойно за фотоапарата на разузнавач като него. Тогава българите летяха със старите руски самолети, същите с които летят и сега. Освен това, българската кал беше невероятно лепкава и беше отврат да се въргаляш в нея. Въпреки всичко, най-гадното нещо в България не беше калта, а хората. Оттогава Джони намрази българите. Това бяха едни хитри и коварни хора, които само се чудят как да те измамят и окрадат.

Имаше и още една причина поради която мистър Джонсън отстъпи. Ако станеше някой гаф Маман щеше да побеснее и да излее яда си върху него. Той дори не искаше да си помисли какво наказание би му наложила тя. Може да се окаже, че мъченията на които той е подложил Гочо са нищо в сравнение с това, което ще му спретне Черната вдовица. Тя определено беше жена с въображение и умееше да си отмъщава. Затова никой разумен човек не иска да предизвиква гневът й, а Джони беше един от най-разумните.

– Добре, щом не може с директно интервю ще опитаме с кандърма. Сигурно има какво да предложим на Гочо в замяна на формулата на Изкуствения Интелект.

Мистър Джонсън вдигна телефона и даде някакви указания.

09 август 2009

Продължение Седем

Отдавна не съм сядал да пиша, а бях обещал да доразкажа историята. Продължавам разказа, както си му е редът, с убийство. Щеше ми се след толкова дълго прекъсване да започна с нещо по-весело и по-забавно, но като огледах какво остава да се напише до края ми се стори, че най-веселото и най-забавното е убийството.

Използвам случая да поздравя един приятел по случай рождения му ден. Вчера той ме покани на бира, а се оказа че съм поканен на тържество за рождения му ден. Аз както обикновено не бях в час и не носех подарък, затова сега специално ще го поздравя чрез тази радио точка.

Преди време, един от читателите се оплака, че за Бай Георги са отделени само три странички. За съжаление, само след още две страници Бай Георги ще умре. Уви, такава е съдбата на второстепенните герой. Ето ги тези страници.

___________________________________


Качиха се горе, където Гочо набързо притопли лучената супа, с която щеше да гощава Бай Георги. След това сипа щедро в единствената паница и сервира порцията заедно с единствената лъжица, която имаше. Ще кажете: "Толкова ли е беден Гочо, че има само една паница и само една лъжица?" Абе, не. Не е чак толкова беден. Всъщност той имаш много паници, но една по една те се чупеха и сега беше останала само една едничка. Къде отидоха лъжиците Гочо така и не разбра, но затова пък чашите бяха много повече от това, което му е нужно.

– Седни Бай Георги да хапнеш. Аз ще потърся едни чисти чорапи, за да се обуя и ще хапана след малко.

Бай Георги не чака да му се молят, а бързо седна на единствения стол и жадно засърба вкусната лучена супа. През това време Гочо се завря под леглото да търси чисти чорапи. За стария ерген Гочо "чисти чорапи" не означава непременно да са изпрани. Достатъчно е да не са обувани известно време и това беше достатъчно Гочо да ги приеме за условно чисти.

По принцип по улиците Гочо си ходи бос, но когато си е вкъщи, той е свикнал като истински джентълмен да обуе чорапи и чехли. Точно в момента му беше трудно да намери под леглото това което търси, макар че целия се беше наврял в прахта под дюшека.

Точно в този момент звънна мобилния телефон на Гочо.

– Бай Георги, би ли вдигнал. Това дето писука на масата е моят телефон.

Старецът с готовност изпълни молбата на Гочо.
– Слушам – каза Бай Георги, който в този момент си спомняше прекрасните години, когато пиеше уиски и приемаше инструкции за мускулестите момчета.
– С доцент Гочо Гочев ли разговарям? – се чу отсреща в слушалката.
– Да. – каза Бай Георги.

Може би той щеше да добави нещо от рода на: "Да, тук е дома на Гочо Гочев" или "Да, той е тук, сега ще ви се обади." За съжаление стареца не успя нищо повече да каже, защото се чу пукот и мозъкът му излетя през едно отверстие, което незнайно как се беше появило в черепа му.

"Странно, мозъкът не е сив, а червен." – Това е възможно най-шантавата мисъл, която може да му хрумне на човек в подобен момент, но точно това в момента минава през главата на Гочо. По-естествено би било да си каже: "Това куршум ли беше?" или "Стреля ли някой и защо?"

Нямаше много време за мислене, защото секунда по-късно врата падна отнесена от нечии мощен ритник и в стаята нахлуха младежи в камуфлажно облекло. Не беше ясно какви са тези младежи и защо са облечени в камуфлажни дрехи, дали за да се скрият сред природата или за да бият още повече на очи? Имаше много въпроси, които Гочо можеше да си зададе в този момент, но той седеше притихнал под леглото и се стараеше да не мисли, сякаш се страхуваше, че мислите му могат да го издадат.

– Някой ни изпревари и току що застреля обекта. – това бяха думите на този който водеше групата. Той не говореше на останалите, а докладваше на някой, който му говори в малката черна слушалка, която е сложил в ухото си.

От там нещо го попитаха и шефа на командосите отговори:
– Определено това е обекта, напълно отговаря на описанието. Стар и много грозен.

Получиха се още някакви указания и командира на групата се разпореди:
– Ти остани да охраняваш трупа. Аз и останалите отиваме да хванем снайпериста.

Командосите изчезнаха със скоростта, с която се бяха появили. Остана само един, но и той излезе от стаята и застана пред вратата. Явно мястото до пресния труп му се стори твърде проветриво за куршуми. Освен това, от стълбището той можеше спокойно да наблюдава трупа на Бай Георги от безопасно разстояние през счупената врата.

Това позволи на Гочо да изчезне. Ще кажете: "Как, нали вратата се охранява от някакъв професионален главорез." Да, но освен вратата имаше и друг път за измъкване и това беше тайната шахта останала след поредната антитерористична операция. Върху блока на Гочо бяха пуснали бомба, то тя не избухна, защото беше китайско производство. Малко странно беше това, че ЦРУ използва при антитерористичните си операции бомби произведени в Китай. Всъщност имаше специален закон, който казва че бомбите който се пускат над главите на българите задължително трябва да са произведени в Америка. Така е, но законите на монетаризма стоят над националните закони и затова бомбите ги правеха в Китай, след това ги изпращаха в Америка, където им удряха по една щампа "Made in USA" и чак тогава ги пускаха над главата на Гочо.

Ще си кажете: "Нищо чудно тогава, че бомбата не е гръмнала. Всички китайски стоки са боклук!" Нищо подобно. Китайските стоки са си много добри и техните бомби по нищо не отстъпват на произведените в Америка. Причината, поради която запалителното устройство отказа, е другаде. Тази бомба беше сглобена от стар китайски комунист, който е закърмен с идеите на Мао и твърдо вярва, че американците са изедници и потисници и ползват тези бомби, за да тероризират работническата класа. Затова старият комунист извърши саботаж при сглобяването на бомбата. По-късно саботажът беше разкрит и сега същият китаец вместо бомби произвежда бонбони. Това е много лошо за него защото при бонбоните надницата е наполовина. Старият комунист си мисли, че е постъпил правилно като е спасил живота на достойни синове на великата работническа класа. Ако знаеше, че всъщност е спасил търтей като Гочо и приятеля му Петьо, то тогава той сигурно би съжалил за саможертвата си, но слава богу, нямаше как китаеца да разбере кого точно е спасил.

Когато падна бомбата, тя вместо да разруши цялата сграда и да освободи терена за ново строителство, вместо това, тя направи само една дупка започваща от покрива и стигаща чак до стриптийз бара, който е в мазето на блока. Дупката си стоеше и никой не си беше дал труда да я запуши. Гочо само беше придърпал леглото си така, че да я скрие, а на тавана беше залепил вестници, за да не я вижда. Не че на Гочо му пречеше да вижда дупка на тавана, но точно над него живееше едно чудовище от женски пол. Гочо се страхуваше да не погледне случайно под полата й, а това е нещо което би могло да го направи импотентен до края на живота му.

Та, въпросната дупка беше тайния шахта, през която Гочо изчезна. Без да се замисля, той се търколи и полетя надолу.

***

През това време Петьо лежеше в леглото си и четеше наръчник за ограбване на египетски гробници. Разбира се, годината е 2010 и всички гробници са вече ограбени, особено египетските, но археолозите като Петьо още се надяват да открият нещо ново и да го оплячкосат, както си му е редът.

На вън на стълбището се чу тропот на крака, които отиваха нагоре и след малко тропот на крака, които отиваха надолу. Петьо игнорира тези шумове, но в следващия момент в леглото му се стовари тежкото туловище на Гочо. Това беше нещо, което Петьо не можа да игнорира. Гочо не каза нищо, само му направи знак да си мълчи, пъхна се под леглото, на което лежеше археолога и продължи надолу.

Петьо остана доста шашнат, още повече че в следващият момент някой започна да разбива вратата на апартамента му. Очевидно Гочо бягаше от някого и щом сто и десет килограмовият Гочо се изнася панически, то инстинкта на шейсет килограмовия Петьо беше да си плюе на петите и да тръгне след Гочо.

Двамата набързо слязоха още три етажа до мазето и от там през сервизните помещения на стриптийз бара минаха в съседния блок, а от там се измъкнаха като минаха през цепнатини и ниши, които бяха известни само на тях и на бойците от съпротивата.

Когато вече бяха достатъчно далеч и очевидно бяха избягали от преследвачите си, Петьо спря, пое си дъх и зададе логичния въпрос:
– Защо бягаме?
– Не знам! – отговори Гочо, който в този момент беше напълно откровен.

Единственото, което знаеше е че някой застреля Бай Георги на масата в собствената му боксониера. Това беше изстрел на професионалист, който със снайпер му беше пръснал мозъка от разстояние повече от седем метра. Ще кажете: "Седем метра е нищо. За такова разстояние не ти е нужен снайпер, можеш да го уцелиш дори и с воден пистолет." Всъщност, действително разстоянието е нищожно, защото след уплътняването на София разстоянията между сградите са толкова малки, че комшиите от съседните сгради могат да си говорят и дори да си подхвърлят разни неща един на друг.

Въпреки това, този убиец несъмнено беше професионалист, защото точно пред прозореца на Гочо висеше един джип. Ще попитате: "Как така пред прозорците висят джипове?" Ами, нямаше достатъчно места за паркиране и затова хората закачаха на вериги колите си да висят над улицата и между блоковете висяха джипове като прани гащи.

Това означава, че въпросния професионалист беше гръмнал Бай Георги през тъмните стъкла на джипа. Но защо, кой ще тръгне да гърми със снайпер по един безпомощен старец, който от години седи на улицата и пие антифриз. И защо го застреляха точно когато беше в апартамента на Гочо. Може би това беше свързано с тъмното минало на Бай Георги и на някогашните му връзки с мафията, а може би някой искаше да гръмне Гочо, но погрешка беше опукал стареца.

Различни версии минаваха през главата на Гочо. Инстинктът му подсказваше, че този куршум бе адресиран за него. Всъщност това не беше инстинкт, просто Гочо си мислеше, че той е център на вселената и че всичко на този свят непременно и задължително се върти около него.

Добре, ако са искали да убият него, то кой би го направил. Кому ще е нужно да гърми един стар доцент по математика. Може би някой скъсан студент? Невъзможно, Гочо не късаше никого. Необикновените Диференциални Уравнения бяха твърде сложна материя, която не беше понятна никому и затова неразбирането на материала не беше достатъчен мотив за доцента за да скъса когото и да било. Дори и да скъсаше някой студент, то той би отишъл с кутия бонбони при секретарката на факултета и би уредил въпроса. Гочо не обичаше дебелата секретарка и затова не късаше студенти, като по този начин я лишаваше от порцията й бонбони.

Гочо разказа на Петьо малкото, което знаеше. Двамата обсъдиха въпроса и единодушно решиха, че е разумно Гочо да се покрие за известно време, докато се разбере какво става. Петьо му даде всичките си пари, които имаше в себе си и го прегърна драматично, защото не знаеше дали ще види отново стария си приятел.

Разбраха се Петьо да се отърве от трупа на Бай Георги, за да нямат излишни разправии с властите. На другия ден всичко беше спокойно и никой не търсеше нито Гочо нито Бай Георги и затова Петьо даде десет лева на циганите да закопаят някъде бедния старец. Разбира се, на тях им домъчня да изхвърлят толкова много месо и не го закопаха. Какво си мислите, че го изядоха? Нищо подобно, циганите не са човекоядци, те разфасоваха Бай Георги и го продадоха на българите, които също не са човекоядци, но изядоха Бай Георги като си мислеха, че консумират свинско месо. Вярно, личеше си, че месото е от малко стара свиня, но умъртвена по европейски, тоест безболезнено и хуманно, без дори да разбере че умира. Между другото, последното действително беше така, защото Бай Георги умря за секунда без дори да разбере какво става.