23 февруари 2009

Туристически поход „По стъпките на Алеко“

Събрахме се група ентусиасти и решихме всяка първа неделя от месеца да организираме туристически поход.

Идеята е проста. Събираме се между 10:30 и 11 на площадчето пред Боянската църква (старата църква, която е музей, а не новата където пее попа). Точно в 11:00 тръгваме нагоре. За храна си носим сандвичи.

Всеки, който иска да се присъедини е добре дошъл. Можете да се включите в организацията на похода като поканите ваши приятели или като популяризирате идеята по форумите.

Допълнителна информация за похода ще намерите тук в този блог, а на нашата страница във Facebook можете да видите кои са потвърдили, че ще дойдат. Официалния сайт на похода ще бъде www.gocho.org/aleko/.

Нарекохме похода „По стъпките на Алеко“, защото той е човекът, който е поставил началото на организирания туризъм в България. Тоест, идеята за този поход всъщност е негова :-)

21 февруари 2009

Продължение Четири

Вчера се навършиха два месеца откакто пуснахме първата чернова на книгата в Интернет. Това е добър повод да добавим няколко страници към тази история.

_________________________

Най-после извънредното заседание на Съвета започна. В началото директора на ЦРУ изложи основните факти по случая. Китайците бяха направили огромна космическа станция, бяха я заредили с огромно количество вода и сперма и сега там се вихреше страхотна секс оргия. След краткото си резюме Джон Донсън отстъпи думата на председателя.

Черната Вдовица седеше във висок стол, който наподобяваше на трон. Тя знаеше, че във властта, както и в шоу бизнеса, най-важното е да имаш добър реквизит. Затова, тя силно наблягаше на тези неща и най-вече беше наблегнала на дълбокото си деколте, което не можеше да остави безразличен нито един мъдрец. Когато Маман се изправи и заговори, всички замряха в благоговейно мълчание.

Тя започна със стандартното приветствие:
– О вий най-мъдри сред мъдрите! О вий най-знатни сред знатните!

Мъдреците са страхотни комплексари и затова Маман трябва непрекъснато да им четка самочувствието с безсмислени хвалебствия. Така както жените искат от нас непрекъснато да им повтаряме, че са най-красивите и най-желаните, по същият начин Мъдреците искат от своя председател да повдига смачканото им самочувствие с приказки за тяхната значимост.

След като мина етапа на приветствието Маман заговори по същество:
– Днес ние отново се сблъскаме с китайската заплаха. Те първо превзеха производството на детски играчи, но ние веднага ги парирахме като спряхме да правим деца и сега китайците няма на кого да продават тъпите си играчки. За съжаление те не спряха до тук. Едно по едно превзеха леката промишленост, после и тежката, лапнаха електрониката и високите технологии. Малко по малко те ни отнеха всичко, на нас ни остана единствено нашата порно индустрия, а днес виждаме че те са решили да полегнат дори и на това.

Маман разказа на мъдреците как китайците са подготвили порно версия на предаването Big Brother и за по-интересно къщата, в която са заключени участниците всъщност не е къща, а космическа станция.

– Според нашите медиини експерти това ново шоу ще засенчи всички наши порно програми. Това ще бъде края на нашия шоу бизнес! – с тези страшни думи Маман завърши изказването си и в залата се възцари злокобна тишина.

– Чакам да чуя предложения. Има ли начин да се справим с тази заплаха? – Маман погледна строго към залата, но никой не се осмеляваше да вземе думата.

– Можем да обявим, че станцията е заплаха за националната ни сигурност и да я гръмнем. – предложи Джони Донсън, който се притесняваше, че при създалите се обстоятелства столът му може да изстине и затова се чувстваше длъжен да прояви активност.

– Да, да, и върху главите да ни се изсипе всичката тази сперма! Колко семена течност са качили жълтурките на станцията? – това беше гласът на трилионерът Били който седеше в ъгъла и си чоплеше ноктите. Казват, че богатите хора се познават по перфектния маникюр. Е, как ще го познаят Били, че е богат, ако не си подържа ноктите?

– Не знам точно, но за целта са издоили 600 китаеца. – Джони пак го хванаха леко неподготвен, на кой му пукаше точно колко сперма има на станцията, нали е много и това е важното. В този момент Джони получи подсказка в тайната слушалка, която беше в ухото му. – Точното количество е кило и двеста грама. По два грама от всеки донор.

– Това никак не е много. Това количество ще им стигне само за един снимачен ден, максимум за два. – каза Черната Вдовица, а тя определено разбира от тези неща. – Тук има нещо гнило. Защо въобще са решили да използват истинска сперма, ние тук предпочитаме да работим с оризова каша, върши същата работа и никой не може да различи кашата от истинската сперма.

От страни се чу нечии глас:
– Може би китайците имат по-специално отношение към ориза и не могат да се пръскат с оризова каша дори и ако целта им е да прехабят нашето порно. – това беше гласът на бай Ставри, българският мъдрец. Ако мислите, че съвпадението на имената е случайно, то да знаете, че не е. Да, това е същият бай Ставри, който е не само велик мъдрец, но и виден български депутат.

Маман злобно погледна към него, защото бай Ставри беше изтърсил поредната глупост. Председателшата никога не е виждала същество по-тъпо от бай Ставри, а трябва да знаете, че тя е виждала почти всичко.

Винаги, когато бай Ставри кажеше нещо, настъпваше неловко мълчание. На мъдреците им беше много неудобно, че измежду тях има такъв тъпак, но той идваше от България и това обяснява всичко.

В този момент, най-неочаквано за всички се обади Франк:
– Целта им не е да прецакат нашето порно. Всъщност китайците са тръгнали към Марс.

Не беше по правилата, когато мъдреците разговарят, някой от посветените да вземе думата без да го питат. Въпреки това никой не направи забележка на Франк, защото всички усетиха, че той може да е прав.

– Това е невъзможно – каза някак неуверено Джон. – На станцията няма достатъчно храна за едно евентуално пътуване до Марс, нямат и никакво гориво, нямат и двигатели, с изключение на един малък плазмен генератор, които им служи само за корекция на орбитата. А дори и да можеха да стигнат до Марс, как ще се върнат?

– Много просто, няма да се връщат. – поясни Франк – Те пътуват с еднопосочен билет. Когато стигнат Марс ще се заселят там и ще станат първата нация колонизирала червената планета.

Черната Вдовица явно беше заинтересувана от думите на младият Христов. Тя го попита:
– Добре де, а как без храна и гориво и дори и без двигатели?

– Храна не им е нужна, те сами си я произвеждат, затова им е затворена екосистемата. Нищо не се губи, а само се върти.

"Да бе, от лайна ориз и от ориз пак лайна." – това премина през ума на Джон, но той не се обади, защото знаеше, че в такива моменти е по-добре да си мълчи.

– Освен това, те двигател си имат. Въпросният плазмен генератор вече е включен и в момента ги изкачва от по-ниска към по-висока орбита.

– Това е обикновена корекция на орбитата. – вметна Джон, който почувства че Франк се опитва да го засенчи. – Ако чакат на това двигателче ще им е нужна цяла година, за да наберат втора космическа скорост и да се отделят от Земята.

– Ами ще почакат, те не бързат за никъде. След година ще се отделят от Земната гравитация и след още пет ще са кацнали на Марс. Няма да слезнат с цялата станция, но съм сигурен, че имат достатъчно голям спускаем модул.

– Имат такъв модул, но той е нещо като спасителна лодка и е предназначен в случай на нужда да могат да извършат аварийно кацане на Замята. Освен това, този модул може да се спусне, но веднъж слезнал, не може повече да се качи обратно на станцията. – Джони продължаваше да спори, макар да чувстваше, че Франк е прав.

– Добре де, и все пак, как без гориво. – Черната Вдовица слушаше внимателно, без да обръща внимание на заяжданията на Джон.

– Имат гориво – отговори й Франк – Водата им е горивото. Плазмения двигател получава енергия от слънчевите батерии. С тази енергия превръща водата в плазма и след това изстрелва тази плазма с огромна скорост, с което създава една нищожна тяга, която почти не може да се усети. Все пак, този двигател ще работи с месеци и дори с години и тази минимална тяга ще ускори станцията достатъчно.

– Искаш да кажеш, че след шест години китайците ще са колонизирали Марс? – тихо прошепна Маман.

Франк не отговори, защото почувства, че въпросът е по-скоро реторичен. В залата настана нелепо мълчание. Всички бяха разбрали, че положението е много по-сериозно от това което си мислеха. Не ставаше дума просто за американската порно индустрия. Това не беше първата индустрия, която Китай отнема от запада. Ставаше дума за нещо много по-сериозно. Кой управлява по-добре – Съвета или Политбюро? Дали Съвета може да ръководи селяндурите със същата компетентност, с която Политбюро управлява простия китаец?

"Мама му стара. – мислеше си Джон. – На времето руснаците излетяха в космоса и на нас ни се наложи да ходим на луната. Сега, когато китайците отиват на Марс, на нас ще ни се наложи да се заврем на майка си в гъза!" Извиняваме се за леко нецензурния език на Джони, но във всяка държава спецслужбите са тясно свързани с подземния свят и както се казва "С какъвто се събереш такъв ставаш." Затова Джони и колегите му псуват като каруцари, но точно в този момент мислите на всички мъдреци звучаха по подобен начин.

– Има начин да се спасим от катастрофата – каза Франк, който чувстваше, че сега е неговият звезден миг. – Ако разрешите да направим квантовия компютър, той ще ни даде решение на въпроса. С негова помощ ще намерим начин да отидем на Марс по-бързо от китайците. Когато те пристигнат, ние ще ги посрещнем с хляб и сол.

– Колко време ви е нужно за това? – попита Маман.
– За шест месеца можем да построим Машината на времето. Това е работното заглавие на проекта за квантов компютър.

– Нямаме пари за този проект – запротестира Били, който чувстваше, че пак ще се опитат да бръкнат в неговия джоб.
– Не ти щем парите – отряза го Маман. – Направете проекта с парите на военните. До шест месеца искам резултати!

***

Вечерта след заседанието мъдреците отпускаха. Бяха решили въпросът с поредната китайска заплаха и сега можеха да отпочинат и да се повеселят.

В момента мъдреците се забавляват като избират евро комисари. Работата на мъдреците е много тежка и отговорна и затова те използват случай като този, за да проявят чувството си за хумор и да се поразтоварят. Първо избраха за комисар по въпросите на правосъдието най-големият мошеник, за който можаха да се сетят. Както казахме, мъдреците обичаха да се шегуват със селяндурите. Повечето мъдреци са хора издигнали се от простолюдието благодарение на собствените си способности и безскрупулност и затова шегичките им не са особено аристократични, а са по-скоро дебелажки. Следващия избор беше на комисар по въпросите на културата. За този пост мъдреците определиха собственичката на списание Цици. Логично погледнато, щом жената има порно списание, сигурно разбира от култура. Дали селяндурите ще успеят да оценят този тънък хумор?

През 2010 на плещите на съвета се беше стоварила отговорността да решават почти всичко. Те определяха кой ще бъде следващият световен шампион по футбол, какви ще са числата, които ще се паднат на следващият тираж на Тотото, коя ще бъде следващата Мис Свят и т.н. и т.н. Точно тази вечер прослушваха няколко Миски. Коя мислите, че избраха? Предполагам, че очаквате те да са дали приоритет на някакви политически съображения. Не, не познахте. Може би си мислите, че са се спрели на тези, която върти най-добрите свирки? Не и това не е. Те просто избраха най-грозната. Отново проявиха тънкото си чувство за хумор, но кой ли ще ги разбере.

Всъщност числата от Тотото не се определят от Съвета. От там само казват кой трябва да спечели, а за техническата работа си има посветени, които теглят това, което трябва да се изтегли. Будалите като Гочо отдавна си мислят, че има някаква измама с тези числа. Те си въобразяват, че топките са с различна тежест и затова някои числа се падат с по-голяма вероятност отколкото други. Измама действително има, но номерът е много по-прост, от това което си мисли Гочо. Просто тегленето се снима на единият ден, а се излъчва на следващият. По този начин винаги се падат числата, които трябва да се паднат.

Докато мъдреците се забавляват с решаването на подобни несъществени въпроси посветените леко скучаят, защото те нямат право да гласуват наравно с мъдреците, нито дори да дават идеи и предложения.

В момента Джони е седнал до Франк и го разпитва:
– Кажи, мама му стара, за какво им е нужна на китайците всичката тази сперма?

– Те са тръгнали да колонизират Марс, значи им е нужно да създадат поколение. Според библията човечеството е създадено от един мъж и една жена, което неминуемо би довело до кръвосмешение и до проблеми в следващото поколение. Китайците са изпратили трима мъже и три жени, но не се знае, колко от тях ще стигнат до Марс. Освен това космическата радиация, на която те ще бъдат подложени по време на полета ще увреди значително гените им. Затова им е нужна здрава неувредена сперма от мъже с добри генетични качества.

– Добре де, ами спермата, която носят, лети на същия кораб и е подложена на същата космическа радиация.
– Не е съвсем така, – отвърна Франк. – Спермата е скрита в специален оловен сандък, където радиацията е незначителна.
– А не можеха ли китайците да покрият с олово целия кораб?
– Не това е абсолютно невъзможно. Толкова олово не могат да качат в космоса дори и китайците. Все пак те са покрили жилищните помещения с вода. Ако не бяха огромните водни резервоари, то космонавтите щяха да загубят не само фертилността си, но и живота си.
– Все пак, – упорстваше Джон. – Щом за мъжката сперма радиацията е фатална, то същото трябва да важи и за женските яйцеклетки.
– Така е – съгласи се Франк. – При яйцеклетките положението е още по лошо, защото мъжът има милиони сперматозоиди, от които може да се избере един що годе читав, а жената има всичко няколко стотин яйцеклетки и това не е за едно чукане, а за целият й живот. Бъди сигурен, че в онзи оловен сандък освен замразена сперма, има поставени и замразени яйцеклетки.

Джони замълча. Беше малко странно, че това инженерче е така добре информирано. Беше по-естествено директора на ЦРУ да отговаря на въпросите на главният инженер на Onlysoft, а не обратното. Дали пък Франк не играе двойна игра. Може да е вербуван от китайското разузнаване. Дори това не можеше да обясни информираността на Франк. Дори да беше китайски агент, пак нямаше да знае всичките тези детайли.

14 февруари 2009

Продължение Три

Днес е празник на любовта и виното. Едни празнуват с любимия човек, а други с любимото шише. Понякога се случва ти да обичаш един, той да обича втори, вторият трети, а пък третият да обича само себе си.

Според мен всички влюбени са щастливи, дори и тези които обичат някой, който не поделя тази любов. Затова обичайте, а ако не можете, поне разрешете на другите да ви обичат.

Ето следващото парче от книгата с поздрав към всички които обичат и към всички които са обичани!

_________________________

Какво се случи през следващите няколко седмици? Двадесет пъти Гочо звъня на Ани, двадесет пъти я покани на среща и двадесет пъти тя му оказа. Ще си помислите: "Какъв досадник е Гочо! Защо тормози бедното момиче?" Не е точно така. Всъщност, всеки път те весело си бъбреха и всеки път тя му казваше, че в момента е много заета и не може да го види, но той непременно да се обади отново.

Очевидно Ани имаше добро сърце, защото се отнасяше много мило с Гочо. Другите мадами го режеха още на първото, най-много на второто обаждане, докато тя продължаваше да го търпи. Все пак Гочо беше започнал да се отчайва. Дали наистина Ани е толкова заета, че не може да го види или просто се опитва да го отреже по по-деликатен начин. Когато си влюбен винаги предпочиташ най-изгодното за теб обяснение дори и то да не е най-логичното. Например, ако видиш любимата да се целува с някакъв младеж си казваш: "Сигурно това е брат й." Ами защо се целуват с език? "Сигурно, те в тяхното семейство, така си се целуват."

Таман Гочо се чудеше дали на звънне на Ани за двадесет и първи път и тогава се случи чудо. Тя му се обади и каза, че иска да го види! Уговориха се след петнадесет минути той да я чака пред тях. Както казахме, в Обеля разстоянията са кратки и след петнадесет минути Гочо вече висеше пред блока на Ани.

Два часа по-късно Гочо пак си беше там. Той звъня три пъти на Ани и всеки път тя му казваше, че е почти готова и до пет минути ще слезе. На четвъртото обаждате, Ани го покани да се качи горе и там да я изчака докато се приготви.

Гочо изкатери стълбите с леко разтреперани колена. Той много се вълнуваше, защото в ума му се беше загнездил един пъклен план. Гочо възнамеряваше да предложи сърцето си и да поиска ръката на Ани и още преди тя да се е усетила, да я заключи в къщи, за да му готви и да му ражда деца.

Гочо изтри потта избила по челото му и позвъни на звънеца. Той беше леко задъхан, веднъж от вълнение, втори път от това, че Ани живее на петия етаж, а асансьорът не работи. Гочо си беше на години и комбинацията от вълнение и физическо натоварване му идваше малко в повече.

Вратата се отвори и се появи Ани, която току що беше излязла от банята. Знам какво си мислите. "Щом излиза от банята, сигурно е гола!" Нищо подобно. Ани беше с две кърпи. Едната беше увила около пищните си форми, а другата беше поставила на главата си под формата на нещо като тюрбан. Освен това Ани имаше и джапанки.

– Влез Гочо. Седни тук и изчакай минутка, докато се облека.

Доцентът влезе в хола. В момента той мислеше кой е най-подходящият момент, за да задейства пъкления си план. Може би беше добре да изчака Ани да се облече, за да има повече тържественост в този драматичен момент. Гочо прецени, че при скоростта, с която Ани се облича, ако реши да изчака може да си остане стар ерген. Затова, без да губи повече време, той подви едното си коляно, както правеха по филмите и смело каза:

– Ани, ти ме питаше, защо искам да те видя. Аз ти казах, че искам да разбера дали ти си момичето на моите мечти. Но това беше преди. Сега вече знам, че момичето на моите мечти това си ти. Искам да станеш моя жена и майка на моите деца.

Ани беше леко стъписана. Тя е много красива, но дори и на нея не всеки ден й предлагат брак, освен докато беше на екскурзия в Турция, но това не се брои.

– Женитба, деца – усмихна се му се тя. – Аз съм твърде млада за това. Сега е времето, в което аз трябва да мисля за кариерата си на попфолк певица. А, с тези неща ще се занимавам, когато им дойде времето.

Гочо се опита да обясни на Ани какво чудо на природата е размножаването. Разказа й как 23 от неговите хромозоми ще се слеят с 23 от нейните и така ще се получат 46-те хромозоми на тяхното дете.

– Представяш ли си. За всяка хромозома има по две възможности. Тоест, ДНК-то на нашето дете може да се получи по 2 на степен 46 начина. Това прави към 64 трилиона различни комбинации. Това е много повече от всички хора живели някога на планетата земя.

Ани не можа да разбере тази дедукция, но оцени факта, че Гочо се опитва да я свали с математически формули.

– Съжалявам Гочо, но нашият брак е невъзможен. Ние вече живеем в класово общество. Аз не мога да излезна от моята социална група и да се омъжа за теб.

– Но защо така? – промърмори Гочо. Той и друг път беше чувал това за класовото общество, но чак сега започваше да разбира какво му говорят.

– Ами, помисли си сам. Ти преподаваш нещо си в Университета, а аз се чукам с най-големите престъпници в държавата. След малко имам делова среща с Жоро Запъртъка, следобед фотосесия в списание Цици, където са ме поканили за Дупе на месеца, след това ще правя свирка на главния прокурор, а довечера имам участие в попфолк клуба, който е срещу парламента.

През 2010 двете най-елитни чалгаджийници бяха пред парламента и вътре в парламента. Явно Ани не пееше където и да е и не се чукаше с когото и да е. Тя продължи:

– Бих ти пуснала и на теб, защото си забавен и ме разсмиваш и защото си много грозен, а аз си падам по по-грознички, но сам виждаш, че програмата ми е така плътно заета, че не мога да ти отделя и минутка.

– Но аз те обичам! – простена Гочо, който си мислеше, че Ани е едно от онези старомодни девойчета, за които това има някакво значение.

– Гочо, любовта е нещо много красиво, бих казала дори, че любовта е нещо прекрасно, но аз не мога да си позволя да се омъжа по любов. Трябва да мисля предимно и главно за кариерата си и да избера някой който ще ми даде тласък в полето на попфолка, а ти определено не си нужният човек.

Гочо остана без думи. На няколко пъти отвори уста, за да каже нещо, но после пак я затвори безмълвен.

– Освен това не прибързваш ли? – продължи Ани. – Това е едвам, втората ни среща. Не трябваше ли да мине повече време докато ме опознаеш?

Ако имаше нещо, в което Гочо да е сигурен в този момент, това е че не е прибързал. Единственото, за което съжаляваше е, че не е предложил на Ани още на първата им среща. Брака по принцип е грешка, а когато много мислиш и когато си много внимателен не допускаш грешки. Ако беше чакал до третата среща сигурно щеше да се уплаши или щеше да размисли.

В този момент някой позвъни на вратата.

– Това е Жоро! – възкликна уплашено Ани. – Той ще те застреля. Бързо изчезвай по водосточната тръба!

– Не ми пука – гордо каза Гочо. Любовта дава крила. В момента нищо не можеше да го изплаши, камо ли някакъв си запъртък.

– Моля ти се недей – простена Ани. – Тук всичко ще стане в кръв. Как ще изчистя?

Гочо не искаше да създава проблеми на своята любима, затова послушно се насочи към прозореца. Улука му се видя доста афиф и затова той предпочете да слезе по гръмоотвода. Странно как този гръмоотвод успя да издържи 110 кила, но блока на Ани беше от старите и гръмоотвода беше правен по времето когато хората изпипваха нещата, а не ги претупваха както правят сега. Така, че Гочо успя да слезе до долу сравнително безопасно.

Когато стъпи на улицата всичко му се видя различно. Бръмченето на автомобилите му звучеше като песен на птички. Локвите кал му се струваха като сияйни езерца. Беше се излял един летен дъжд, който беше превърнал прахта в кал и сега Гочо шляпаше с босите си крака в тази кал и се чувстваше най-щастливият човек на света. Мислеше си колко мило и добро момиче е тази Ани. Колко много я обича и че утре пак ще я види.

В последния момент, докато слизаше по гръмоотвода Ани му беше казала да й се обади на другия ден, защото е забравила да му каже за какво го е потърсила. За какво ли й е нужен Гочо на Ани? Сигурно за секс! Каква друга нужда може да има това младо и хубаво момиче? За какво друго би могла да си мисли, когато се сеща за Гочо? Ами това ще да е. Те младите само за секс си мислят.

А това за свирката на главния прокурор? Дали беше чул правилно? Може би Ани се беше изразила алегорично и искаше да каже, че те с него ще проведат един обикновен делови разговор? Дори и да беше казала свирка, сега когато вече знае, че Гочо я обича, тя сигурно не би му изневерила за нищо на света!

Единственото нещо, което помрачаваше настроението на Гочо беше това, че тя го смята за грозен, при това за много грозен. Ами Гочо не се смяташе за такъв, той дори си мислеше, че е красив! Освен това не можеше да разбере перверзното желание на Ани да се чука с грозници. Явно, че на Ани и беше омръзнало от млади и красиви мъже и й се искаше някакво разнообразие.

Това напомни на Гочо за неговият приятел Бате Емо, който беше донжуанът на гимназията и който чукаше най-хубавите мадами, докато Гочо седеше на сухо. Веднъж Бате Емо му каза: "Да знаеш, Гочо, доебало ми се е нещо грозно." Нищо чудно, Бате Емо беше разглезен като малко дете, на което му е омръзнало да го тъпчат с шоколад. Що не беше на мястото на Гочо. Тогава щеше да каже: "Боже, как ми се е доебало. Грозно хубаво, няма значение."

Бате Емо не беше нито богат нито красив. Тайната на неговия успех се крие в това, че той не харесва жените. Не, Бате Емо не е педерас. Той не харесва нито единия от двата пола, а за да си педерас трябва да си падаш по мъже. Жените чувстваха една незаинтересованост от страна на Бате Емо, която ги мотивираше да си легнат с него, само и само, за да им обърне внимание.

Така са устроени хората, искат това, което е трудно достъпно. Що народ се изтрепа да катери Еверест, докато около София има куп дребни хълмчета, на които всеки може да се качи, но никой не си дава зор да ги катери. Това е причината поради която жените не харесват Гочо, той е твърде лесно достъпен. Той от своя страна обича Ани, защото тя го реже. Ще кажете, ами май Ани не е от най-недостъпните. Може би в глобален мащаб това да е така, но за Гочо тя е недостижим връх и той си мисли, че щом за него това е така, то така е и за останалата част от човечеството.

Гочо чувстваше огромна гордост, заради това че не се беше уплашил и беше предложил на Ани да сподели живота си с него. Вярно е, че тя му беше отказала, но той поне се беше опитал. Един ден, към края на дните си, Гочо ще постъпи в някой мизерен старчески дом и тогава другите старчоци ще го запитат: "Гочо, ти направи ли нещо през този живот. Опита ли се, поне веднъж, да промениш съдбата си, за да не свършиш като жалък самотник заедно с нас?" Сега вече Гочо може гордо да им отговори: "Да, опитах. Предложих на Ани да стане моя жена. Наистина, не успях, но поне опитах!"

***

08 февруари 2009

Продължение Две

Ето и следващото парче. Извинявам се, че продълженията не са подредени хронологично, но накрая ще ги сглобим криво-ляво.

_________________________

През това време Безкрачко беше в кабинета си. Ще кажете: "Как така, вчера късно през нощта беше там, а сега е сутрин и пак е там? Не се ли е прибрал, за да види семейството си?" Не, Безкрачко е работохолик и затова не се прибира, а краде по 24 часа в денонощието. Само за малко дремва върху бюрото си, събужда се и пак започва.

Безкрачко стана и отиде до барчето, за да си налее от кехлибарената течност, с която обикновено се събужда. Ще попитате: "Ама, как така стана? Нали нямаше крака!" Не, Безкрачко крака си има. Той дори е капитан на националния отбор по волейбол и всяка седмица рита футбол със свой бизнес партньори. Причината да му викат Безкрачко се крие в това, че той никога не използва краката си за ходене. Да ходиш на два крака е просташко и животинско, подобно нещо могат да си позволят само представителите на най-ниските обществени прослойки. Безкрачко е представител на българската политическа класа, а да видиш пешеходец сред представителите на тази висша класа е все едно да видиш как английската кралица чисти с прахосмукачка.

В България през 2010 година обществото има ярко изразена класова структура. Има класи, които ходят, но повечето не могат да си позволят този лукс. Какво биха си помислили колегите на Безкрачко ако го видят да се разхожда в парка. Е, то паркове вече нямаше, но какво ще стане ако го видят да ходи по улицата. Ужас, това би бил края на кариерата му. Ако това се случи, всички колеги крадци и престъпници биха загубили завинаги уважението си към Безкрачко и биха престанали да му целуват задника.

За щастие това не се е случвало, нямаше и да се случи. Безкрачко използваше краката си само за благородни занимания като да рита футбол и да рита селяндури, но никога и никъде той не ходеше пеша.

Естествено, в благородната душа на Безкрачко се беше загнездила огромна омраза към пешеходците и към всички гадове, които се опитват да ползват градски транспорт. Нямаше как да спре автобусите, защото покрай тях идваха някакви европейски пари, които беше грехота да върне вместо да открадне. Дилемата беше как хем да има автобуси, хем никой да не се вози с тях. Първата идея на Безкрачко беше да повиши комфорта на пътниците, като осигури повече места за сядане. Той така наблъска рейсовете със седалки, че място за пътници въобще не остана. Гадовете пак се качваха, провираха се някак между седалките и пак се опитваха да пътуват. Тогава Безкрачко замени столовете с легла. Още по-голям комфорт и още по-малко място за пътници. Освен това при тези задръствания, леглата си бяха доста необходими. Както се сещате и това не помогна, не помогнаха и рекламните екрани, които подлудяваха пътниците, не помогнаха и контрольорите, които пребиваха всеки, независимо дали е със или без билет. Нищо не помагаше, докато Безкрачко не се сети да приватизира спирките. Сега рейсове си има, но те обикалят като совалки без да спират никъде, защото нямат право да ползват частните спирки. Това реши всички проблеми. Няма блъсканица, никой вече не се оплаква, че рейса му закъснява. Настъпи пълно щастие.

Все пак остана проблемът с пешеходците. Те вече не можеха да ползват градски транспорт, но се опитваха да се предвижват пеша. Ходеше си пешеходеца по улиците на Безкрачко без да плаща нищо за това удоволствие. "Мръсници, разбойници! – мислеше си Безкрачко. – Ами ако аз отида у тях на гости и седна да ям и да пия на аванта без да платя нищо? Тога те как биха се почувствали?" Гадно нещо е софийският пешеходец и не разбира мъката на своя кмет. Ходеха си тези субекти по улиците и не желаеха да дават пари за нищо. Не пазаруваха от сергиите, защото пликовете с покупки щели да им пречат докато пропълзявали под джиповете. "Ами вземи си и ти един джип бе джанъм! Ще имаш място и за покупки, а ще можеш и да мачкаш селяндурите с него!" Не само, че не пазаруваха, а дори и на просяците не даваха. Безкрако се беше погрижил за софиянци и на всеки ъгъл беше осигури по един просяк да хленчи жално и да плаче за милостиня. Така е, ако имаш угризения и ако искаш да направиш нещо за безсмъртната си душа, готово, даваш пари на просяка, който кибичи на кьошето и всичко е наред. Дори няма нужда да ходиш до следващия ъгъл, защото Безкрачко се е погрижил за теб. А ако искаш може да дадеш и на просяка, който е тук и на този който е на следващото кюше. "Може, ама не дават! Проклети скръндзи! – мислеше си Безкрачко." Някои твърдяха, че нямат угризения, но това беше лъжа. Безкрачко знаеше, че дори и най-безсъвестния човек чувства сериозни угризения на съвестта. Дори и той имаше нужда да дава пари на просяците. Вярно е, че те работеха за него и той по този начин местеше парите от единия си джоб в другия, но не е важно даваш или вземаш, а е важен самият акт на благотворителност, който те извисява и облагородява. Не ги разбираха тези неща пешеходците или се правеха че не ги разбират, за да не се бръкнат да дадат някое евро и да нахранят Безкрачко.

Автомобилистите са друго нещо. За всеки изминат километър те харчат по литър гориво, а за всеки продаден литър Безкрачко получава комисионна. Хубаво нещо са това петролните компании. Това са хора коректни. Свършиш ли им работа, ще си платят, а няма да те завлекат, както правят българите. Както се сещате в петролните компании нямаше нищо българско. Ех, да можеше и при другите компании да е така!

Може би се чудите защо колите харчат 100 на 100. Ами пак благодарение на Безкрачко. Той беше осигурил перфектни задръствания. Освен това през 2010 българите бяха по-комплексирани и от американците и караха по-големи коли и от тях. Почти всеки българин караше джип. По телевизията непрекъснато вървяха реклами "Купи си джип, с него ще можеш да смачкаш всяка тревичка и всяко цветченце! С него можеш да излезеш извън града и да доунищожиш, това което е останало от природата." Всъщност през 2010 не беше останало нищо за доунищожаване от природата. От града никой не излизаше, защото нямаше къде да се отиде. Другите градове и села бяха напълно обезлюдени, а планинските курорти бяха в толкова лошо състояние, че не ставаха дори и за българи. Имаше една друга реклама, която звучеше по-смислено: "С тази мощна кола ще можеш да пръскаш кал по професори, доценти и по всякаква друга паплач." Това си беше така. В София имаше достатъчно кал и можеше да си пръскаш, колкото душа ти иска.

Въпреки всичко джиповете по улиците на София ставаха все по-малко. Тази кола вече не успяваше да избие комплексите на средно статистическия българин. На него му беше нужно нещо по-голямо и по-мощно. Започнаха да си купуват камиони, трактори, комбайни, но в цялата тази селскостопанска техника имаше нещо дълбоко аграрно, а точно това е имиджа, от който се опитва да избяга депресираният българин. Тогава се появиха рейсовете! Не, не става дума за градски транспорт, а за супер луксозни и много скъпи рейсове, чиито размер е в състояние да повдигне самочувствието и най-нещастния софиянец. Никой джип или трактор не може да се мери с размера на рейса. Освен това, има нещо много градско в автобуса. Той навява усещане за култура и цивилизация, докато от джипа се носи само аграрна селения.

Имаше едни хора, които не искаха да си купят нито джип, нито рейс, нито дори трактор. Това бяха пешеходците, които непрекъснато късаха нервите на Безкрачко. За да реши проблема той обяви награда за сгазен пешеходец, но това не помогна. Хората имаха някакъв инстинкт, който им пречеше да бъдат добри граждани и да мачкат пешеходци. Случаите на убит пешеходец почти не се увеличиха. Дори понякога се случваше някои да прегази пешеходец и да не дойде да си потърси наградата.

Добре че Безкрачко се беше заел сам да реши този проблем, макар да имаше безсъвестни хора които му пречат. Миналата седмица Безкрачко постави нова ограда между Обеля 2 и Обеля 3. Оградата беше два пъти по-висока и с два пъти по-високо напрежение от стандартното. Както се казва чудесна придобивка за всички граждани на София. Целта на оградата беше българите да не щафъкат излишно нагоре-надолу и да не се размножават безконтролно. Както знаете, когато се появи нещо ново и хубаво в София, веднага се появяват вандали, които да му видят сметката. Така стана и в този случай. Още на другия ден съпротивата проби няколко дупки в новата ограда и така обезсмисли труда и старанието на Безкрачко.

"Какви ужасни хора – мислеше си той. – Те не заслужават нищо! Не могат да оценят усилията, които кмета им прави за тях. А и тези гадове от съпротивата, няма ли най-после София да се отърве от тях."

Безкрачко се обади в централата на ЦРУ, за да се оплаче, че срещу съпротивата не се прави почти нищо. От там го посрещнаха с дежурните оправдания: "Да не си мислите, че съпротива има само в България! ЦРУ се бори със световния тероризъм като бомбардира навсякъде, дори и в Антарктида! Не достигат самолети, конгресът не е гласувал допълнителни средства за бомби ... " – и така нататък, все приказки в този дух.

"Тъпи бюрократи – помисли си Безкрачко. – Само харчат парите на данъкоплатците без да вършат нищо полезно!" Нямаше смисъл да спори с тези чиновници, а нямаше и време за подобни глупости. В единадесет часа имаше насрочен един много важен пожар, а не искаше да закъснее и да остави журналистите да го изпреварят и да отидат на мястото преди него.

***

02 февруари 2009

Продължение Едно

Както обещах, започвам да довършвам историята. За най-нетърпеливите си читатели ще пускам тук написаните парчета в суров вид. Тези, които предпочитат по-завършените неща, ще помоля да почакат, ако не до крайния вариант, то поне до втората чернова.

Разбрах, че са затворили затвора в Гуантанамо. Сега е момента да се побазикаме с Големия Брат, докато не са отворили някой друг подобен затвор за такива като нас :-)

Защо продължението излиза точно на втори февруари? Ами така се случи. Все пак използвам случая да поздравя всички, които празнуват. По принцип днес е Петльов ден, което е празник за всички мъже, но в последно време хомосексуалистите са приватизирали днешния празник и той е главно техен.

Нищо не пречи и ние останалите да празнуваме. Щом християни и мюсюлмани могат да празнуват заедно, защо да не могат хомосексуални и хетеросексуални да имат общ празник?

Ето и продължението. Не е особено весело, но днес на вън е мрачно, а когато е мрачно и текста се получава мрачен. Абе, за всичко си требе слънчице!

_________________________

Докато Гочо пътуваше или по-точно, докато висеше в задръстването, една сграда гръмна и зрелищно се срути. Това беше поредната американска антитерористична операция, а целта беше един от блоковете съседен на този, в който живее Гочо. Явно, някой от агентите на ЦРУ беше докладвал, че там се крият бойци от съпротивата. От ден на ден антитерористичните операции ставаха все по-масови, а съпротивата все по-дръзка. В началото американците бомбардираха Афганистан и Ирак, после започнаха да пускат бомби на най-близките си съюзници като Пакистан, после разшириха действията като включиха и по-далечни съюзници като България, а в 2010 вече бомбардираха навсякъде, дори и в собствената си страна.

Все пак тези антитерористични операции бяха изключително важни, защото освобождаваха терени за ново строителство. В София всичко беше застроено и ако не бяха тези операции строителната индустрия би загинала напълно.

В България имаше чудесно законодателство, според което хората притежаваха сградите, но не и земята върху която те са построени. Затова беше достатъчно да се бутне блока и веднага се освобождава общински терен, който Безкрачко приватизира и веднага застроява.

Още не се беше разнесъл прахоляка от падналия блок и от всички страни заприиждаха жълти булдозерчета и жълти багерчета, които веднага разчистиха и подготвиха терена за ново строителсво.

Никой не знаеше кога и къде ще удари следващата бомба. Тези операции се държаха в най-строга тайна, за да не успее съпротивата да научи и да противодейства. Единственият признак, по който можете да познаете, че предстои подобна операция е ако около блока ви се появят жълти булдозерчета и жълти багерчета. Особено обезпокоително е, ако багеристите нищо не правят, а само пушат и нервно си гледат часовниците.

***

През това време българският президент откриваше паметник на американските летци геройски загинали в небето над България. Зад всяка трагедия в историята на човечеството задължително стои българин. Този случай не правеше изключение. Виновника за трагедията на американските летци се казваше капитан Списаревки. Историята се разигра по време на Втората Световна Война. Тогава ято американски крепости летеше към София с благородното намерение да пусне няколко стотин тона бомби и да избие няколко хиляди българи, което щеше да е съществен принос за подобряването на демографската характеристика на цялото човечество.

Капитан Списаревки се опитва да попречи на това благородно дело, за което не можем да му се сърдим, защото той е летец от българската антивъздушна отбрана и това му е работата. Капитана, като типичен българин, изпукал всичките си патрони без да успее дори да одраска американските въздушни крепости. Вместо да свие опашка и да признае превъзходството на американската техника, капитана разяждан от неистова злоба се насочва към водача на групата и се разбива в него.

Американците в този ден били в чудесно настроение за убиване на българи, но капитан Списаревки така им развалил деня, че те хвърлили всичките бомби в полето и се върнали без да свършат нищо полезно.

Българският президент много се срамуваше от подлата постъпка на капитана. Той си помисли дори дали след като открие паметника да не мине и да се изпикае на гроба на Списаревки. Това много би се харесало на окупатора. За съжаление, наложи му се да се откаже. На времето президента удължи само носа си, като пренебрегна един друг важен орган и сега не му се искаше да размахва този късичък орган пред камерите на журналисти и фоторепортери.

Ще си помислите: "Какво нищожество е българският президент!" Това е нищо, да бяхте видели канцлерът на Германия. Този човечец не смееше да занесе цветя на гроба на баща си. Проблемът беше, че баща му беше загинал за родината си, в което нямаше да има нищо лошо, ако родината не беше Германия и времето – Втората Световна. Германия загуби войната и сега всички защитници на родината от герои бяха обявени за престъпници.

Въобще да живееш в окупирана държава носи известни неудобства. Германците започнаха да строят в Берлин железопътна гара. В последният момент се оказа, че гарата е с няколко метра по-висока от гарата в Ню Йорк. Тогава се наложи спешно да се преработва конструкцията и гарата да се сниши, за да не дразни окупатора. Подобен проблем са имали и българите по времето на турското робство. Тогава не са им разрешавали да строят високи църкви и за да не дразнят окупатора и се е налагало да вкопават сградите в земята.

Затова не се сърдете нито на президента, нито на канцлера. Ако те не правеха това което трябва да правят нямаше да са нито президент, нито канцлер. Тогава на тяхно място щеше да има друг президент и друг канцлер, а те можеше да бъдат още по-големи нищожества от сегашните.

***

Докато Гочо вървеше към Обеля, бойците от съпротивата развиваха вентилите на неговия джип. От края на войната до 2010 не се беше случило нищо ново. Ще си помислите, че поне съпротивата е нова. Уви не. В 2010 съпротивата се състоеше от Кико и Коко, а те бяха най-младите членове на диверсионната група, която по времето на Втората Световна Война нападаше цистерните с газирана вода, които пътуваха от България към Африка и които бяха предназначени за хитлеровата армия. Тогава Кико беше още на 14, а батко му Коко беше вече на 16 години. Не е трудно да сметнете, че сега те бяха съответно на 82 и на 84 години.

Причината поради която съпротивата нападна Гочовия джип е това, че той беше паркирал така, че блокираше създадения от тях проход. По-точно беше закрил дупката, която съпротивата беше пробила в една от оградите на Безкрачко. Заради това престъпление, съпротивата реши да накаже Гочо като му спусне гумите.

В момента Коко се опитваше да развие вентила, докато Кико стоеше на пост и вардеше да не се появи американски бомбардировач. Не че Кико можеше да види самолет летящ на 10 хиляди метра, при това произведен по технологията Стелт и невидим за хора и радари. Кико не можеше да види дори колко е часът, защото стрелките на часовника му бяха твърде дребни. Просто традицията повеляваше докато батко му извършва акция, той да стои на пост и да го варди.

Малко тъжно беше, защото от старата бойна група бяха останали само двамата. Ще си помислите, че другите младежи са станали жертва на американските антитерористични операции. Нищо подобно, бомбите винаги падаха някак встрани и досега не бяха засегнали нито един боец от групата. За съжаление, времето не беше така милостиво и един по един бойците гушнаха букета, кой от сърце, кой от болни бъбреци, кой просто от старост.

Кико и Коко също бяха вече взели-дали. Почти не чуваха и много лошо виждаха, а и ръцете и краката им вече не ги държаха. Коко се опитваше да развие вентила, но Гочо го беше затегнал прекалено здраво и Коко не можеше да го пребори. Тогава на помощ се притече по-младият Кико и двамата със задружни усилия пуснаха въздуха от Гочовата гума. Как се обръщат нещата. Навремето младият Кико търсеше помощта на батко си Коко, за да развие крана на цистерната с газирана вода, а сега дойде времето когато неговите пръсти са по-силни от тези на батко му.

***

Докато Съвета заседаваше имаше един мъдрец, който не беше поканен нито на това извънредно заседание, нито на което и да е заседание в последните години. Това беше Хасан Али и той отговаря за най-тайната и най-важната програма на Съвета. Програмата беше означена с кодовото име "Чичко Торбалан" и Хасан Али изпълнява главната роля в този проект.

В момента той седеше в разкошния си арабски дворец и скучаеше. Да отговаряш за Чичко Торбалан беше изключително тъпо. По цял свят всички селяндури познаваха Хасан Али и го смятаха за терорист номер едно. Това беше причината, поради която Съвета му беше забранил да ходи където и да е. Не можеше да присъства нито на раздаването на наградите Оскар, нито дори да обиколи луксозните парижки бардаци. Дори и да му разрешаваха, Хасан Али сам би се отказал, защото навсякъде децата го сочеха с пръст и викаха: "Чичко Торбалан, Чичко Торбалан!", майките припадаха, а татковците звъняха в тайните служби, за да питат каква е наградата обявена за главата на бедния Хасан.

Много му беше болно и тъжно, как можаха точно него да накиснат да изпълнява тази гадна задача. Хасан беше най-добродушния и хрисим мъдрец и неговите колеги се възползваха от добротата му, за да го обявят за враг номер едно и да разнесат по целия свят, че Хасан Али е едно ужасно чудовище. В училищата децата се упражняваха да избождат с карфици очите от портрета му. Дори се опитваха да оскубат брадата му, макар че брада от портрет трудно се скубе.

На всичко отгоре от Съвета го караха да върши ужасни неща, защото само грозната му физиономия не била достатъчна, за да плаши хората. В началото Хасан Али поставяше бананови кори на места с възлово значение за националната сигурност. Имаше доста навехнати стъпала, няколко счупени ръце и един насинен задник. Медиите доста раздуха случаите на бананов тероризъм, но въпреки всичко хората не се страхуваха достатъчно. Тогава Съвета нареди на Хасан да започне да взривява атомни бомби. Това беше отвратително и той дори мислеше да откаже, но Съвета не беше организация, на която можеш да откажеш.

Когато гръмнаха първите атомни бомби хората истински се уплашиха, но заедно с това истински намразиха и Хасан Али. Всеки иска да го обичат и никой не иска да го мразят. Хасан Али беше така депресиран, че се намираше на крачка от самоубийство.

Защо той? Защо? Защото бил много грозен, а другите мъдреци да не са красавци? В погледа му имало нещо от Мефистофел. А другите мъдреци да не би да гледат като херувимчета?

Като се замисли за другите мъдреци се сети за председателшата и в съзнанието му се появи един свеж спомен. Действително имаше един мъдрец, който изглеждаше добре. Много добра беше тази Маман. На времето, когато тя още не беше председател, а само обикновен мъдрец, Хасан Али беше прекарал с нея един чудесен уикенд. Действително, за това удоволствие му се наложи да заплати цяло състояние, но Маман си заработи съвестно всеки цент и Хасан Али не съжаляваше за нищо. Единственото за което му беше мъчно е това, че в двореца му сега няма куртизанка от нивото на Маман. Имаше няколко прости ханъми, но къде можеха те да се мерят с Маман?

Тежка беше задачата на Хасан, но същевременно тя беше и много отговорна. Чичко Торбалан е много нужен на селяндурите, за да ги накара да слушкат, така както е нужен на децата, за да ги кара да си лягат на време и да си ядат попарката. Благодарение на тази програма хората доброволно се отказаха от някои екстри извоювани по времето на Френската революция, каквито са свободата на словото и неприкосновеността на кореспонденцията. Тук бихме добавили и телефона и имейла, макар тях да ги е нямало по времето на Френската революция, но може да считаме, че това което е казал Дантон се отнася директно към тези средства за комуникация.

Хасан Али съзнаваше колко важно е да плаши селяндурите, защото беше минало много време от последната революция и затова се очакваше всеки момент да друсне поредният разрушителен бунт. Революциите са като земетресенията. Когато мине леко разклащане се освобождава натрупаната енергия и опасността от як трус намалява. Колкото по-дълго е било спокойствието, толкова по-яко ще друсне накрая.

Основното при революциите е, че се получава известно разместване на пластовете. Тези които са управлявали, отиват в затвора, а тези които са в затвора излизат и започват да управляват. На мъдреците не им се ходеше в затвора, а и затворите нямаше хора подготвени, за да управляват. Това не бяха някогашните затвори. Сега мъдреците знаят, че е по-сигурно да пратиш противниците си при всевишния, защото сега затворите са като пробит чувал и въобще не може да се разчита на тях за нищо.
Колкото по-близо е поредната революция толкова по-яко се затяга примката около врата на селяндура. Нямаше как мъдреците да затегнат толкоз яко примката и затова беше нужна програмата Чичко Торбалан, която караше обикновения селяндур сам да затегне собствената си примка.