Градинката при Кристал, професора от Харвард

Продължение Четиринадесет

Следващото парче от книгата. Този път се получи малко по-цинично, за което се извинявам.

_________________________

През това време Гочо стигна до градинката при Кристал. Ще се зачудите: "Да нима през 2010 година в София са останали още незастроени градинки?" Да, въпреки процесите на уплътняване градинки останаха, при това останаха цели три броя. Тази при Кристал е най-известната и най-посещаваната от трите.

В момента на Гочо много му се иска да влезе вътре, да поседне на някоя от пейките под сянката на някое от дърветата и да пийне студена вода от чешмичката. Уви, това няма да се случи и не защото автора е гаден и не иска да достави това елементарно удоволствие на главния си герой, а защото през 2010 достъпа до тази градинка е ограничен.

Градинката е оградена с висока бетонна стена и за да влезеш трябва да минеш през една желязна порта. Пред портата се вие огромна опашка, като пред мавзолея на Ленин, но не това е което спира Гочо. Той няма нищо против да почака, но не може да си позволи да плати 20 евро. Това беше таксата за един час престой в този малък зелен рай. Гочо има парите, но точно толкова струва кабелната телевизия за един месец. Доцента трябваше да избира между един час отдих в градинката и цял месец, гледане на порно. Той избра второто, въздъхна дълбоко и продължи пътя си към Университета.

Разбира се, през 2010 градинката при Кристал не е това което Гочо си спомня от едно време. Пейките вече ги няма, защото Безкрачко реши, че те заемат твърде много място и ги махна, за да може да вкара повече посетители. Няма ги и дърветата, отсякоха ги по същата причина. Тоест, не можеше човек да поседне под сянката на някое дърво. Все пак, месеца е януари и никой не търси сянка. Пък и тук в София има такъв хубав гъст смог, че дори и през юни сянка не ти е нужна. От всичко това, което Гочо помнеше, само чешмичката беше останала, но и тя не работеше. В градинката продаваха Кока Кола, а кой глупак би си купил Кока Кола, ако може да пие вода на аванта?

Да градинката не е това, което беше. Въпреки всичко на Гочо му беше много мъчно за изгубената зеленина. Парковете липсваха на всички. Мутрите страдаха още повече, защото сега няма къде да си паркират джиповете. Какво по-подходящо място за паркинг от парка? Освен това, къде сега ще пробват колко вдигат скъпите им брички. Какъв е смисъла да караш джип, който вдига 200, когато по улиците на София и двайсет да вдигнеш не можеш.

Ще кажете, нека излязат извън София и по междуградските пътища да си фучат с каквато си скорост искат. Така е, през 2010 година урбанизацията вече е завършила и цяла България вече е в София. Междуградските пътища са пусти и празни, защото не водят никъде, но са доста буренясали и изровени от времето. Безсмислено е да се кара по празни пътища, защото там няма на кого да се пречи, а за да те забележат хората трябва по някакъв начин да им пречиш. Какъв е смисъла да дадеш цяло състояние за кола, ако никой няма да забележи за какво си се охарчил. Освен това, мутрите не искат да карат по междуградските пътища, защото там им липсва звука от пищящите майки с дечица, който търсят къде да се скрият, когато по алеята в парка ги застига летящият джип.

Ще кажете, щом цяла България се е изсипала в София сигурно има някой нов квартал до който човек би могъл да отиде и да разходи джипа си. Уви, и това не е вярно. В София няма нито един нов квартал още от времето на комунизма. Безкрачко беше стегнал града в железния обръч на околовръстното шосе и не позволи на нито един квартал да изпълзи навън. Поради тази причина смениха девиза на София. Предишния вариант беше: "Расте, но не старее" Новата версия гласеше: "Не расте, но се нагъчква"

Да, годината е 2010, няма ги вече парковете, няма вече и майки с дечица, няма вече къде човек да си фучи с джипа. Всички страдаха за загубената зеленина, но най-много от всички страдаше Безкрачко. Ще кажете: "Защо? Той нали нямаше крака или по-точно имаше, но никога не ги използваше за ходене." Така е, Безкрачко никога не се е разхождал в парка и не смяташе да го прави и за в бъдеще, но той страдаше заради изкуството.

Какво изкуство? Ще си помислите, че зад тъпата усмивка на Безкрачко се крие една нежна душа, която копнее за красота. Всъщност проблемът не е там, а в общинския бюджет. В общината постъпваха ужасно много пари, защото имаше цял куп абдали, които плащаха данъци. Парите бяха полкова много, че Безкрачко не смогваше да ги окраде и затова той ги даваше за изкуство. Той пълнеше паркове и градинки с модернистични скулптори и арт инсталации, които струваха ужасно скъпо, защото изкуството е безценно.

В началото кмета докарваше тези произведения на изкуството от софийското сметище. Пращаше едни момчета с поръчката да изберат някой по-изкилиферчен боклук и да го сложат в парка. Това беше само в началото, после откри, че всяко второ софийско парвеню си пада скулптор или художник. Ако парвенюто не е, то неговата дъщеря или любовница непременно ще е. Тогава Безкрачко започна да избира скулпторите след конкурс, като печелеше този, който даде най-тлъст подкуп. По този начин Безкрачко хем успяваше да оползотвори бюджета на общината, хем събираше и подкупи от парвенютата. Пък и те му докарваха такива боклуци, каквито и на сметището не можеш да намериш.

Уви, сега вече няма паркове и няма място където да се изложи всичкото това авангардно изкуство.

***

Гочо подмина градинката при Кристал и в този момент го спря някакъв чичо с очила и го заговори на развален български език:
– Добър ден, аз професор по българистика от Харвард. Как стигне до Sofia University?

"Професор по българистика, дрън-дрън" – помисли си Гочо. Очевидно това беше поредния секс турист, който е дошъл тук в България, за да изчука някой и друг евтин български задник, но се страхува да говори на английски, за да не го бият някъде.

През 2010 година България беше изместила Тайланд и беше се превърнала в най-важната дестинация за секс туризъм в света. Ще се зачудите как успяхме да преборим тайландците? Ами, много просто. Българските момичета бяха по-евтини. Имаше и нещо друго. Според монетаристите дупката си е дупка и няма значение дали момичето е бяло, жълто или черно, но въпреки тези космополитни приказки белите робини вървят много по-добре от жълтите и черните и затова Тайланд просто нямаше шанс пред напора на родината ни.

По това време в България основните професии бяха две – сводник и проститутка. Единствената индустрия, която вирееше в тази страна беше секс индустрията и този отрасъл на народното стопанство осигуряваше почти цялата трудова заетост на населението. Имаше и някой елементи като Гочо, които преподават в Университета, но това неговото трудно може да се приеме за работа, особено като отчетем факта, че за това му занимание никой не му плаща.

Секс индустрията е част от шоу бизнеса и поради тази причина тя не може да съществува самостоятелно, а се нуждае от постоянен приток на външно финансиране. Това е причината, поради която от особена важност за България бяха секс туристите и момчетата от американските окупационни части. Ако не бяха те, то българската секс индустрия щеше да банкрутира, което би довело до верижен фалит за цялата българска икономика.

Идването на американската армия беше един естествен процес, защото през 2008 година за пореден път бяха преразгледани резултатите от Втората световна война и България беше прехвърлена от списъка на победителките в списъка на победените. Това естествено налагаше в България да влязат окупационните сили на някоя от победителките. По това време на руснаците им беше писнало от това да окупират когото и да било и бяха се изтеглили отвсякъде. Бяха си тръгнали дори и от Германия. Разбира се, германците се бръкнаха дълбоко за това изтегляне, но независимостта е нещо скъпо и само богатите могат да си я позволят. За Русия трябва да кажем още, че по това време тя беше загубила студената война и се поставяше въпроса дали руснаците да не бъдат приравнени към българите, тоест дали да не натикат Русия в списъка от държави загубили Втората Световна, където бяха набутали България.

Щом окупационната армия няма да е руска, оставаше да се избира между американска и китайска. По това време американците се държаха като лакомо дете, което иска да изяде всичките пасти без да мисли за това че може да го заболи корема, докато китайците мислеха с много по-голяма перспектива и затова разумно отстъпиха на Америка съмнителното удоволствие да окупират нашата дива балканска държава.

За идването на американците имаше още една причина. Казват, че народ който не храни своята армия ще храни чужда. Така се беше случило и с българите. Те не искаха да хранят своята армия и затова сега хранеха американската.

Българите не искаха да дават пари за нищо. През 2010 те изповядваха философията на неолиберализма, според която на България не й трябва нито армия, нито наука, нито държава. Те казваха: "Защо харчим пари за разни професори и генерали, след като може да ги увоним и да похарчим парите за нещо по-полезно."

В интерес на истината трябва да признаем, че българите не бяха се отказали напълно от науката си. Имаше още разни научни работници подобно на Гочо. Вярно е, че пари не им даваха, но нито ги закачаха, нито ги гонеха, за разлика от средновековието, когато са ги горели на клада. Имаше все още и някаква армия. По-точно, останал беше един взвод сержантки, които всяка година на именния ден на президента слагаха по един зелен минижуп и правеха военен парад за радост на селяндурите.

Всичко беше чудесно, българите си живееха добре без много наука и без много армия. Единствения проблем дойде от това, че американските окупационни сили пречеха на секс туризма.

С идването на американските момчета силно се разви българската секс индустрия, но отношението към английския език се промени към лошо. Как бързо се промениха нещата. Само преди няколко години българите си умираха да говорят на английски. Вярно, говореха ужасно, с подуенски акцент, но имаха желание да говорят. Явно, че любовта към английския език не върви ръка за ръка с американската армия, защото когато пристигнаха американските момчета, българите изведнъж намразиха този език. Сега го знаят, но не щат да го говорят, докато преди искаха, но не можеха. Сега ако заговориш на английски, това е достатъчен повод, да те набият. Вярно, никой не биеше американските войници, защото те ходеха с каска, бронежилетка и пълно бойно снаряжение. Нищо не можеш да кажеш на човек, който носи автомат, без значение дали автомата е калашников или томпсън. Вместо да бият американските войници, българите си го изкарваха на невинните секс туристи. Затова чичото с очилата е научил няколко думи на български и се прави на професор по българистика.

Гочо не е колаборационист и не помага на англоговорящи. Той си помисли да прати секс туриста в обратна посока, но те се бяха научили и когато ги пратиш на изток отиваха на запад, ако им кажеш нагоре, те тръгваха надолу. Затова Гочо услужливо посочи в страни от правилния път в посока към циганската махала. В крайна сметка човека търсеше секс и това беше мястото където ще намери това което търси. Вярно е, че в този секс той няма да е субект, а ще бъде обект. По-просто казано, няма да ебе, а ще го ебат, но както казват монетаристите, секса си е секс, без значение от коя страна на пръчката се намираш.

Продължение Тринадесет

Още малко от книгата.

_________________________

Гочо продължаваше пътя си към Университета, а на двеста метра в дясно от него нещо се случваше. Доцента чу някаква суматоха, но не й обърна никакво внимание, а спокойно продължи напред.

Ние с вас сме по-любопитни от Гочо и затова ще отидем да видим, каква е причината за цялата тази олелия. Шумът идваше от Народния театър, който в момента гореше. Всъщност, това е пожара, който Безкрачко беше насрочил за единадесет сутринта.

Както обикновено, Безкрачко пристигна първи на мястото на събитието. Малко след него дойдоха журналистите и започнаха да снимат. Следващите, бяха полицаите, които въведоха ред и започнаха да продават билети на желаещите да гледат сеир. Пожарната я нямаше никаква, защото беше заседнала някъде в задръстванията.

Безкрачко се покачи на покрива на един от полицейските джипове и започна да ръкомаха авторитетно. Журналистите го наобиколиха и заснеха как кмета ръководи действията по потушаването на пожара. За съжаление пожарната продължаваше да закъснява и Безкрачко малко приличаше на диригент без оркестър, но той не ръкомахаше заради пожарникарите, а заради избирателите, които гледаха любимия си кмет по телевизията и си мислеха, че щом той ръкомаха, то сигурно има на кого да ръкомаха.

За съжаление пожара вървеше доста вяло. Не само че нямаше пожарна, но и огън нямаше. Имаше само малко дим, но и той беше слаб и някак си измъчен.

Безкрачко имаше едни момчета за палежи и мокри поръчки. Тази сутрин той им беше поръчал да залеят обилно с бензин целия театър, така че като му драснат кибрита да изгори като факла. Момчетата казаха: "Добре, ами пари за бензин?" Безкрачко веднага ги успокои: "Няма проблеми, вие купете бензин колкото трябва, а аз после ще ви върна парите." На момчетата им беше пределно ясно, че този циция Безкрачко само обещава и няма да им даде нито лев. Беше им дошло до гуша, когато отиват за палеж или за убийство да плащат бензина от джоба си и затова вместо да се набутват за бензин, те накъсаха малко стари вестници и така запалиха огъня.

Ще кажете: "Къде е проблема? В театъра има завеси и декори, които ще пламнат и пожара ще стане както си трябва." Уви, сценичните работници бяха окрали всичко, което може да се изнесе и затова в театъра нямаше почти нищо, което може да пламне и да зарадва зяпачите, които се бяха събрали отвън.

Безкрачко вече се безпокоеше, че пожара може да си угасне сам още преди да са дошли пожарникарите. Безпокойството на кмета не беше никак случайно. Народния театър заемаше един изключително апетитен парцел, който Безкрачко беше обещал на едни италианец, а италианците са известни с това, че не обичат неизпълнените обещания.

Не си мислете, че мотивите на кмета за запалването на Народния театър са единствено комерсиални. Имаше друга, още по-важна причина. Българите използваха театъра за размножаване, а Безкрачко чувстваше, че от него като кмет се изисква да ограничи този нежелателен феномен.

Ще кажете: "Как ли пък използват театъра за размножаване?" По-точно казано, не използваха самия театър, а стълбите пред театъра. На тези стълби младите хора се бяха научили да си уреждат срещи, събираха се, приказваха си, а това неминуемо водеше до размножаване.

Безкрачко се опита да ги спре като издигна огромна желязна ограда пред стълбите, но младежите продължиха да се събират, само че не на стълбите, а пред оградата. Тогава Безкрачко им сложи мощни прожектори и камери. Научно е доказано, че силната светлина пречи на размножаването на всеки животински вид и че камерите пречат на размножаването при хората, но това българите хора ли са? Те продължаваха да се събират пред театъра напук на прожекторите, на камерите и на Безкрачко. За да се реши проблемът, стълбите трябваше да изчезнат заедно с театъра, към който водеха.

Народният театър не гореше за сефте. През 1923 година имаше един исторически пожар. Тогава театъра изгоря и това постави началото на софийската пожарна команда. Безкрачко беше решил днешния пожар също да е исторически. Днес кмета ще постави края на пожарната.

Съществуването на пожарната беше абсолютно безсмислено, защото пожарните коли не можеха да минат през задръстванията и идваха когато всичко е изгоряло. Имаше случай когато идваха преди сградата да се е гътнала и това беше още по-лошо, защото я изгасяха, което даваше основание на селяндурите да искат от Безкрачко да реставрира изгореното вместо да го разруши и да приватизира парцела.

Мина доста време и сеирджиите започнаха отегчено да се разотиват, но в този момент се чуха сирени и пожарната най-сетне пристигна.

Какво си мислите се случи нататък? Сигурно си мислите, че пожарникарите са започнали да гасят? Не, не познахте. Какво се случва, когато отидете в болницата и кажете: "Докторе, много ме боли, умирам!" Може би си мислите, че ще ви попитат: "Къде ви боли, защо ви боли?" Нищо подобно няма да ви кажат. Вместо това ще чуете: "Имате ли здравна застраховка? Платил ли сте съответните данъци? Носители тази и тази тапия, която е трябвало да вземете от този и онзи?"

През 2010 пожарникарите работеха по същия начин като докторите, тоест не работеха. Когато дойдеше пожарната, първата й работа беше да провери дали собственика на сградата е платил данък противопожарно осигуряване. За целта първо трябва да се издири собственика, което в България е много трудно, защото не е ясно при приватизацията кой какво е отмъкнал.

Някой каза, че Народният театър е изключителна държавна собственост, което означаваше че данък противопожарно осигуряване не е платен, тъй като българската държава беше бедна и не плащаше за нищо. Пожарникарите тъкмо бяха започнали да си събират такъмите, за да си ходят, но се оказа, че Безкрачко е приватизирал сградата. Това нищо не променяше, защото Безкрачко също беше много беден и поради тази причина и той не плащаше никакви данъци. После се оказа, че Безкрачко е продал театъра на един англичанин, който го е шитнал на един швед, който от своя страна го е дал на някакъв финландец.

За късмет финландеца беше изключително стриктен и беше си платил всичките данъци. Това промени нещата и пожарникарите извадиха маркуча и го насочиха към димящия театър. Тъкмо да пуснат водата и се оказа, че я няма тапията, която доказва че финландеца си е платил за вода.

Ще попитате, не е ли достатъчен един данък противопожарно осигуряване, който да покрие и пожарната и водата и всичко. Не, така е било в миналото, когато държавата е събирала един общ данък и после сама си е разпределяла парите за доктор, за пенсия, за пожарна и за всичко друго за което се сещаш. През 2010 водеща беше възприета идеологията на неолиберализма, според която хората имат право да знаят къде им отиват парите и затова плащат отделен данък за доктор и отделно за пенсия. Всъщност за пенсия се плащат, няколко отделни данъка, но да не навлизаме в досадни подробности. През 2010 отделен беше и данъка за градските улици, друг данък се плащаше за междуградски пътища и отделно за междуселските.

По тази причина съвсем естествено е водата за гасене на пожари да се плаща в отделен данък. По-точно това не беше данък, а специален винетен стикер, който финландеца трябваше да си купи и да залепи на вратата на сградата.

В този момент, проблемът е че на вратата на театъра има залепени твърде много стикери. Освен това пушека, който излизаше отвътре също пречеше. Затова пожарникарите не могат да разберат има ли го стикера за вода или го няма. Накрая го намериха между стикера за сметосъбиране и този за снегопочистване.

Всичко беше наред и таман да пуснат водата и се оказа, че финландеца не е платил на пожарникаря, който върти кранчето. Наскоро бяха приели закон според, който не се плаща един общ данък противопожарно осигуряване, а за всеки пожарникар се плаща отделно. Тоест, плаща се отделно за Иванчо, за Драганчо и за Петканчо. Този дето върти крана е някакъв новобранец, току що назначен, за който финландеца още не е платил данък.

Шефа на пожарната се чудеше как да постъпи в този случай, докато подчинените му седяха пред театъра и размахваха празния маркуч като ... да не казвам като какво.

Накрая решиха да направят компромис, пуснаха новобранеца в почивка и сложиха друг пожарникар, който да отвърти крана. Тъкмо щеше да потече водата, но уви, пъргави роми бяха задигнали маркуча. Полицията щеше да се намеси, но пожарната не беше си платила данък полицейска закрила.

През това време огънят стигна до дървата за огрев, които бяха складирани във фоайето. Ще кажете: "Какви ли са пък тези дърва?" За всеки закупен билет от театъра даваха по един наръч дърва, за да знаят хората, за какво са си дали парите. Когато дървата се запалиха, цялата сграда пламна и не след дълго театърът действително изгоря.

Продължение Дванадесет

Един приятел ми каза, че той моята книга не я е чел, а само е погледнал около картинките, за да разбере какво е нарисувано. Това ме наведе на мисълта, че няма нужда да се хабя и да пиша всичко наред. Достатъчно е да публикувам текстовете, които са около картинките ;-)

Ето текста, който върви към поредната картинка.

_________________________

На другия ден в кабинета на Безкрачко се получи едно много странно писмо. Вътре се казваше, че господин кмета е осъден по бързата процедура и че в срок от 24 часа трябва да се яви в Централния софийски затвор за изтърпяване на наказанието.

Безкрачко не можа да повярва на очите си. Очевидно беше станала някаква грешка! А може това беше някаква тъпа шега? Той веднага звънна на един свой човек в прокуратурата и го попита, кой си прави гаргара с кмета на София. Неговият човек с тъжен глас му обясни, че няма никаква грешка. От горе дошло нареждане да вкарат в затвора поне един престъпник.

Това беше много съмнително. Самата идея в затвора да бъде вкаран престъпник звучеше налудничаво и абсурдно.

Във всяка държава функцията на затвора е да отдели престъпниците от честните трудови хора. И в България е така, но разбира се българския модел е уникален. Тук престъпниците са твърде много и затова е абсолютно невъзможно всички те да бъдат прибрани, но затова пък честните хора са такава рядкост, че не представлява никакъв проблем, те да бъдат поставени в затвора и по този начин държавата да ги защити от бандитите.

Накрая Безкрачко се сети, че днес е рожденият му ден. Улисан в работа и кражби, той беше забравил за днешния празник, но очевидно, че колегите от прокуратурата се бяха сетили и бяха решили да го поздравят с тази леко дебелашка шега. Единственото, което не можеше да разбере, е как толкова много хора бяха успели да се наговорят и да се включат в майтапа. Той звънна на познати съдии, следователи и прокурори и всичките те говореха едно и също, сякаш си бяха плюли в устата. Накрая реши да се обади на председателя на софийския градски съд. Това беше един страхотен сухар без грам чувство за хумор. Дори някой да е подготвил шегичка за Безкрачко, то Председателят със сигурност не участва. Той не може да е замесен, не само защото е твърде скучен и сериозен, а още защото всяка седмица Безкрачко му праща по една торба с пари, за да го пази от затвора. Председателят е сериозен човек и не би тръгнал да се шегува с това, от което си вади хляба.

В България положението на съдиите е много тежко. Тук, за да влезеш в затвора трябва да попаднеш първо на честен полицай, който да те хване, после на честен следовател, който да те проследи, после трябва да ти се случи, честен прокурор, който да внесе делото в съда и чак накрая трябва да случиш на три инстанции от честни съдии. При тази дълга верига, не е чудно, че всичките подкупи отиват в по-предните звена, а за съдиите, които са в края на хранителната верига, не остава почти нищо. Безкрачко е едно приятно изключение, защото той плаща на всички по верига, без значение дали съответния човек ще му потрябва или не. Затова Председателят е изключително благодарен на кмета и не би си позволил да се шегува с него.

Безкрачко веднага му се обади по телефона:
– Господин Председателю, днес получих някакво много странно писмо. Да знаете нещо по въпроса?

За съжаление, оказа се че и Председателят е много тъжен. Дори нещо повече, той направо плачеше. Ще попитате защо той взима нещата толкова навътре. Ами и вие да губехте по една торба с пари седмично и вие щяхте да плачете.
– Съжалявам Безкрачко – хлипаше председателят. – Нали знаеш, че ти си ми като роден син, но нищо не мога да направя. Обадиха се от ЦРУ и наредиха незабавно да те изпратим в затвора. Сам разбираш, това не се хора, а зверове. Как ли не им се молих, предложих им да вкараме в затвора някой друг бандит, такива тук си имаме колкото искаш, но те не щат. Искат точно теб. Обясних им, че ти си ни най-свестния разбойник, но те не и не.

Колената на Безкрачко омекнаха. Той прекъсна разговора с хлипащия председател и набра директния номер на ЦРУ. От там го свързаха направо с директора. Това е много странно, защото господин Джонсън не разговаря с дребни бандити от ранга на Безкрачко, но очевидно той чувстваше известна вина за създалата се ситуация и затова реши лично да обясни проблема:
– Ха честито, ще черпиш. От утре си в затвора! – това беше дебелашкия хумор на Джони.
– Ама господин Джонсън, защо точно аз. – запротестира Безкрачко. – В България има толкова много бандити, защо решихте да започнете точно от мен?
– Имаме си некои съображения. – пошегува се Джони. – Не е важно защо точно ти. Приеми го като печалба от Тотото.
– Но аз не мога да отида в затвора, имам задължения и отговорности. Благодарение на моите кражби се издържа половината съдебна система на България.
– Нищо, ще се оправят някак и без теб. – успокои го Джони.
– Но аз съм свикнал на съвсем друг стандарт. Там няма да ми понесе нито храната, нито обстановката.
– Нема да се косиш. – Джони знаеше малко български и вмъкваше по някой и друг български израз. – В софийския затвор, ако имаш пари може да си поръчаш храна от най-добрите ресторанти, проститутки от най-скъпите бардаци и вино от избата на вашия президент.
– Това е така, – съгласи се Безкрачко, – но как ще се впиша в обстановката? Как ще се разбирам с другите затворници?
– Нищо де. Нали един ваш поет беше казал: "В затвора попадна на хора и стана човек!" Току виж и от теб вземе нещо да стане.
– Не ме разбирате правилно. Какво ще правя в затвора, там има само честни хора и там никой не краде. За мен кражбата е необходимост и призвание. Аз не мога да заспя преди да съм отмъкнал нещо. В затвора аз просто ще загина.
– Не се безпокой Безкрачко. И в затвора живеят хора и там се краде. Дори и най-честните и хрисими хора понякога крадат.
– Но какво се краде в затвора? Там няма нищо за крадене.
– Напротив, има. В затвора се крадат кепета.
– Че какъв е смисъла да се краде кепе, нали всеки затворник си има свое собствено, а и колко ли ще струва едно кепе.
– Не е точно така – изкикоти се Джони. – В затвора кепетата са винаги с едно по-малко от броя на затворниците. Всяка сутрин на проверка един от затворниците е без кепе, защото някой му го е свил. Този затворник е наказан и обикаля плаца на бегом докато неговите колеги седят в центъра и мило му се усмихват. Много е важно ти да си един от седящите в центъра, а не онзи будала дето тича покрай стената.
– Добре, но аз съм свикнал да крада заводи и магистрали. Как да падна толкова ниско и от крупен бандит да стана крадец на кепета?
– Не Безкрачко, да крадеш кепета не означава, че си паднал ниско. Просто по този начин ти естествено ще се впишеш в обстановката. В затвора заводите и магистралите нямат никаква стойност, докато кепетата са ценни и затова затворниците не крадат заводи и магистрали, а кепета. Хайде, стига си мрънкал. До няколко часа искам да си там, за да могат журналистите да съобщят радостната новина във вечерната емисия на новините.
– Но господин Джонсън, не си ли спомняте, че наскоро ни препоръчахте да не съобщаваме никакви радостни новини, защото така ненужно сме радвали селяндурите, от което те започвали да се плодят още повече.
– Вече има нови директиви. Сега може да ги оставим да се радват и да се плодят на воля.

След тези си думи Джони се усмихна загадъчно като Мона Лиза, но Безкрачко нямаше как да види тази усмивка.

***

На другата сутрин Безкрачко вече е в затвора. В момента той е на плаца заедно със събратята си по съдба. Над главите им небето е синьо и грее топлото есенно слънце.

Двора на затвора е една от трите градинки, останали след уплътняването на София. Тук е широко и просторно. Погледа на Безкрачко свободно се рее чак до бодливата тел на оградата. Всъщност, този плац е най-добрата от трите градинки и най-важното това е единствената градинка, в която са останали дървета. Като казвам дървета, малко се изхвърлям. Всъщност, дървото беше само едно, малко поошмулено и измъчено, цялото покрито с неприлични надписи и още по-неприлични картинки, но все пак дърво. Цяло чудо е, че това дърво е оцеляло и още не е нацепено за подпалки. Чудо е и това, че двора на затвора беше останал широк и празен. Безкрачко беше застроил дворовете на всички училища и детски градини, но как не се беше сетил за този апетитен парцел?

Съвсем случайно Безкрачко беше попаднал на най-хубавото място в цяла София. На всичкото отгоре, на него за първи път му се случваше да е сред честни хора. Другите затворници, бяха много мили и симпатични момчета, бедни и честни, толкова бедни, че дори нямаха пари да си платят подкупа, за да излязат и толкова честни, че със сигурност щяха да си останат бедни.

В този момент старшината изкомандва:
– Всички, които са без кепета, три обиколки на плаца, бегом марш!

В колона по един затворниците тръгнаха да тичат покрай оградата. Тази нощ някой беше откраднал всичките кепета и затова сега всички бяха наказани. Единствен Безкрачко седеше в центъра на плаца и щастливо се усмихваше.

***

Вечерта директора на затвора дойде при Безкрачко и строго му каза:
– Господин кмете, няма ли вече да си ходите? Журналистите вече ви снимаха в раиран костюм. Пообиколихте, поразгледахте, нямате повече работа тук.
– Но как – възмути се Безкрачко. – Аз съм изпратен в затвора заради куп сериозни престъпления. Аз трябва да остана тук, за да излежа наказанието си.
– Това въобще не е необходимо – отговори му директора. – Ние сме демократичен затвор и затова при нас VIP персоните са в постоянен отпуск.
– Но аз не искам отпуск, тук ми е добре, не искам да излизам. Моля ви, не ме изпращайте обратно в онази джунгла.
– Все пак, господин кмете, затвора е за честните хора, а не е за такива като вас. Ако действително държите да останете ще направя за вас едно изключение, но това ще ви струва доста скъпо.
– Добре – усмихна се Безкрачко. – Досега плащах, за да не вляза в затвора, а от сега нататък ще плащам, за да не изляза.

Човек, когато си има пари, може да си позволи каквото си поиска. Малко странно е желанието на Безкрачко да остане в затвора, но парите са си негови и той може да прави с тях каквото си ще.

Все пак Безкрачко не можа да остане в Централния софийски затвор, защото се оказа че има някакъв тъп закон, според който човек не може да лежи в собствения си затвор. Ще кажете: "Ама затвора негов ли е?" Ами да, оказа се, че при приватизацията Безкрачко се е поувлякъл и покрай другите имоти е замъкнал и затвора.

На него му се наложи да се премести в един друг затвор. За съжаление там няма дървета, но затова пък има палми. Има огромен плаж, на който затворниците могат да провеждат различни културно-масови мероприятия. Има казино и голф игрище, за да се облечи тежкия живот на лишените от свобода човешки създания.

Затвора е разположен на малък карибски остров и е заобиколен от океана, в който плуват гладни акули. Разбира се, има яхтено пристанище, за да могат затворниците да излязат в океана и да уловят някоя от тези акули или някоя друга рядка риба, защитена от закона и вписана в червената книга. Важно е рибата да е от изчезващ вид, иначе няма да им е вкусна.

Има и летище, за да могат затворниците да прескочат, я до Лас Вегас, я до Париж. Въобще, това място има отлични социално-битови условия и най-важното, то не е собственост на Безкрачко. Ще кажете: "Ами тогава чий е този прекрасен затвор." Няма да повярвате, затвора е на жена му.

Той й го по дари по случай годишнината от сватбата им. Малко странен подарък действително. Някои подаряват диаманти, други залагат на скъпите коли, а Безкрачко беше избрал за подарък затвор. Не много романтично, но затова пък, страхотно оригинално.

Ще попитате: "Ама как, може ли да лежи в затвор, който е на жена му? Нали са женени и собствеността им е обща." Не, според юристите няма никакъв проблем. Жена му е отделно юридическо лице и затвора си е лично неин и затова няма законова пречка Безкрачко да излежи там полагащото му се наказание.

В момента над този остров грее яркото тропическо слънце, а жената на Безкрачко лежи под една палма на огромния плаж и се наслаждава на невероятното синьо небе, каквото има само на Карибите. Ти читателю, сигурно вече завиждаш на Безкрачко, но както обикновено прибързваш с изводите. Пропуснах, да ти кажа, че на острова има една мрачна кула, с едно единствено тясно прозорче. В тази кула лежи окован Безкрачко и оплаква съдбата си. Единственото, което вижда през тясното прозорче е невероятното синьо небе, каквото има само на Карибите.

Иска ми се тази книга да има поучителен характер и затова нека всички мъже, които днес не са изпълнили съпружеските си задължения, веднага да го направят, защото не знаете какви изненади може да ви поднесе съдбата!

***

А каква е съдбата на трилионера Били? С него се случи голямо нещастие. Той изпи всичките си пари. Ще кажете, че той не е нито първата, нито последната жертва на алкохола, но в случая става дума не за уиски, а за кафе. Ще се запитате колко ли кафе е изпил, за да профука един трилион долара. Всъщност, кафето никак не беше много. Реално, той изпи само една единствена чаша. Вярно, че това, не беше обикновеното американско кафе, което е безвкусно, рядко и прилича на негърска пот. Не това кафе беше черно, силно и както се казва си струваше парите.

Как Били се сдоби с тази безценна чаша кафе. Ами това е една много смешна и много тъжна история. За вас сигурно ще е смешна, но за него това си е една голяма трагедия. Били влезе в едно много луксозно кафене. Както се казва кафене за трилионери. Ще си помислите, че щом Били е единствения трилионер, то това кафене сигурно е било празно. Нищо подобно, вътре беше пълно с хора, които пиеха кафе, ядяха пасти и весело си бъбреха. Били седна на една свободна маса, веднага му донесоха меню, но той не го погледна, а директно поръча: "Едно кафе, ако обичате."

Бедния Били, мислеше си че щом е трилионер, то все за едно кафе пари ще намери. Че колко ли може да струва едно кафе, може би долар, не абсурд, тук очевидно е много скъпо. Сигурно струва най-малко десет долара, е нека да са сто, най-много хиляда.

Уви, кафето струваше точно един трилион долара! Как може едно обикновено кафе да струва толкова много? Е това кафе не беше съвсем обикновено. Както казахме, то беше черно и гъсто. Били го изпи с удоволствие и накрая дори си призна, че по-хубаво кафе през живота си не е пил.

Ще попитате, възможно ли е в това кафене да продават толкова скъпо кафе? Да, разбира се, по принципите на пазарната икономика всеки продавач има право сам да определи каква е справедливата цена, на която ще продава стоката си. Разбира се, клиента трябва да се съгласи и да приеме тази цена за справедлива, но ако и двамата приемат сделката, то какво право има държавата да се намесва в техните взаимоотношения?

Ами кога Били се е съгласявал, да плати един трилион долара за едно кафе? Ами съгласил се е, когато го е поръчал. Можеше първо да погледне в менюто и да види дали предложената цена го удовлетворява, но той наивно беше поръчал без да проучи цените в менюто.

Някои икономисти, които не разбират правилно смисъла на пазарната икономика, предлагат да се въведе пределна цена на кафето. Например, ако пределната цена за едно кафе е един милиард долара, то тогава ние с вас, пак ще трябва да се оглеждаме като обрани евреи преди да си поръчаме каквото и да е, но поне трилионерите ще могат да влязат като баровци и без да гледат в менюто да кажат: "Едно кафе, ако обичате." Разбира се, тези икономисти, нищо не разбират. Смисъла на пазарната икономика е всеки да е нащрек, всеки да се оглежда и ослушва, всеки да се бои за паричките си.

Така Били беше излъган. Години наред той се ослушваше и внимаваше, някой да не го обере, а накрая го извозиха по възможно най-тъпия начин. Всъщност, както предполагам се досещате, това не беше обикновено кафене и менюто, което му донесоха не беше стандартното меню, което носят на всички клиенти. Цялата работа беше една гнусна постановка на албанската мафия, която беше приготвила този капан специално за него.

Вярно е, че когато получи сметката Били веднага бръкна с три пръста в гърлото си и върна всичкото кафе, заедно с едни омари, които беше ял на друго място. За съжаление, това не му помогна, кафето беше изпито и той нямаше право да го връща. Опита се да докаже в съда, че кафето е било развалено и не е ставало за пиене, но дузина клиенти на заведението заявиха под клетва, че Били го е изпил и дори много го е похвалил. Вярно е, че всичките тези свидетели бяха албанци, вярно е, че и съдията и съдебните заседатели бяха от същата националност, но това в Америка е без значение. Там е демокрация и не могат да те дискриминират по национален или по расов принцип.

Ще кажете: "Голяма работа, Били си има цял трилион и може да плати дори и това безбожно скъпо кафе." За съжаление, не е точно така. Когато разпродадоха на търг имуществото му се оказа, че не му достигат около петдесет милиарда.

Какво прави Били в момента? Ами, сега той мие чинии в една албанска пицария, за да си плати кафето. Няма страшно, остават му само още няколко милиарда и ще излезе на чисто.