Гочо шляпа по Витошка

Продължение Деветнадесет

Още от книгата. Първият абзац се повтаря, за което се извинявам.

_________________________


От Дома на Културата Гочо продължи пътя си по улица Витошка. Това беше единствената пешеходна улица в града или поне се водеше за такава. В София под пешеходна улица се разбираше нещо средно между паркинг и бит пазар. Доцента пълзеше под коли и се промъкваше през дупките, които съпротивата беше пробила в пешеходните огради. Гочо не си спомняше в София някога да е имало пешеходна улица, но си спомняше времето, когато в България имаше други градове освен София и в тези други градове имаше истински пешеходни улици. Това бяха отдавна отминали времена, преди съвета да започне програмата за унищожението на българите.

На ъгъла седеше един просяк и жално хленчеше:
– Моля ви, помогнете! От три дена не съм ял.

Едно момиче се спря, бръкна в чантичката си, извади някакви стотинки, които очевидно й бяха последните и ги даде на просяка. Тази случка така трогна Гочо, че той се обърна към момичето и й каза:
– Извинете, виждам че имате добро сърце. Аз от три дена не съм правил секс. Бихте ли помогнала и на мен?

Момичето не отговори, а го подмина като пътна табела, макар че Гочо по размери приличаше по-скоро на билборд.

Доцента въздъхна и понечи да продължи, но в този момент се чуха изстрели. Без да се замисля, той се просна по очи на паважа. По принцип, престрелките по Витошка бяха нещо обичайно, защото тази улица е граница между трето и четвърто районно управление на полицията, а тези две управления непрекъснато спореха за контрола на наркотиците и проституцията. Този път причината за пукотевица беше различна. Това не беше престрелка, а заря.

Гочо разбра грешката си, благодарение на това че на младини той е бил в казармата, където веднъж дори му дадоха да стреля с пушка. Все пак, не беше лесно човек да различи фойерверките от престрелка, защото светлините на зарята бяха високо над облаците от сог и дим и не се виждаха долу от паважа на Витошка.

Зарята беше по случай рождения ден на Катето и беше поръчана от ректора. В момента те двамата летят с частния му самолет над софийската мизерия и се радват на светлините на фойерверките. Така е, на времето заря имаше само по случаи националните празници на страната, а сега всеки който има пари може да си направи частна заря. По-рано фойерверките гърмяха, когато беше празник за всички, а днес е празник само за тези които чукат Катето. Това действително не са малко хора, но недостатъчно, за да бъде обявен рождения ден на Катето за национален празник.

Гочо стана, изтупа прахта от дрехите си и продължи. Тогава на улицата той видя един гаден вегетарианец ...

***
***

Веднага след вегетарианеца Гочо попадна на поредния идеалист. Това беше една защитничка на правата на животните, която искаше да скопи всички бездомни псета. И тя като вегетарианеца искаше да избие животните и вярваше, че го прави за тяхно добро.

Всъщност, единодушното мнение на всички беше, че мястото на бездомните кучета не е на улицата и че въпросът трябва да се реши с тоталното унищожаване на тяхната популация. До тук беше с единодушието. Стигнеше ли се до въпросът как да бъде унищожена популацията, започваха споровете. Според защитниците на животните най-хуманният начин да се избие една популация е чрез стерилизация. Те вярваха, че кучето иска да живее в едно общество, в което първо няма да има малки кутрета, а после няма да има и млади псета, където накрая ще останат само стари и грохнали помияри, които ще измират един след друг от старост. Те вярваха, че кучето иска да види тъжния край на цялата кучешка популация и да умре последно чак когато е загубило всичките си четирикраки приятели. През ум не им минаваше, че кучето може да предпочита да си отиде преди да е станало свидетел на цялата тази трагедия.

Защитничката на животните беше една обикновена стара мома, която търсеше към кого да насочи своя майчински инстинкт. След като нямаше деца, които да обича, тя беше избрала да обича кучетата. Вярно е, че тази нейна обич беше малко странна и извратена, но такава е любовта на идеалистите.

Защитничката на животните видя Гочо и го погледна с един поглед, който казваше: „Дали да не взема и теб да те скопя?“ Той усети този поглед и побърза да се отдалечи.

Гочо стигна до края на улицата, където се намира една от трите градинки останали след уплътняването на града. Тази градинка е по-специална, защото тя е единствената със свободен достъп, където всеки може да влезе и да й се порадва. Мястото не се отличаваше със сложен ландшафтен дизайн. Всъщност, градинката представляваше купчината камъни и строителни отпадъци.

Как софиянци се сдобиха с този прекрасен парк? Неговата история е съвсем обикновена. На времето на това място стоеше църква. Уви, на тази църква определено не й вървеше, защото минеше се не мине известно време и някой я взривяваше. Наскоро пак я бяха взривили. Официалната версия беше, че за това са виновни ислямските фундаменталисти, но всъщност извършителите на това деяние бяха поповете, които искаха да освободят терена, за да го шитнат за строеж на банка. Защо тогава мястото не е застроено и защо вместо тук да се издига една модерна банка има само купчина строителни отпадъци? Ами, веднага след като църквата беше взривена, хората започнаха да събират дарения за построяването на нов храм. Събраха се пари за поне десет църкви, а хората продължаваха да дават още и още. Оказа се, че е много по-изгодно мястото да седи празно и да се събират дарения за нова църква, отколкото терена да бъде шитнат за строителството на банка. Затова поповете запазиха градинката и сега Гочо може да се възползва и да влезе вътре. Той се покатери върху руините на църквата и седна върху един свободен камък. Беше доста населено, защото както казахме това е единствената градинка със свободен достъп и много са хората които искат да й се порадват. Въпреки многото хора, мястото беше приятно. Вярно дървета нямаше, но между руините беше израсъл по някой и друг бурен или трън. Пейки също нямаше, но отломките от старата църква бяха много удобни за сядане.

Гочо поседя малко, но реши, че трябва да върви, защото за вечерта се беше уговорил със съучениците си да се срещнат в бара, който се намираше в мазето на техния блок.

След един час разходка по Пъпната връв Гочо стигна до мястото където беше паркирал джипа си. Тогава той видя, че предната му гума е спусната. На чистачките някой беше закачил бележка, но която с разкривени печатни букви беше написано: „Хей тъпоглавецо, Следващият път внимавай къде паркираш!“ Отдолу на бележката имаше подпис „Съпротивата“

Мислите, че Гочо се е ядосал или натъжил. Нищо подобно, той беше невероятно щастлив. „Съпротивата е жива! – ликуваше той. – Момчетата не спят, а действат. Браво!“

С приповдигнато настроение Гочо извади една ръчна помпа, с която и велосипед не можеш да напомпаш, а камо ли джип. След час яко помпане той оправи гумата и тръгна към дома, а след още два часа висене в задръстванията той се прибра.