Продължение Дванадесет

Един приятел ми каза, че той моята книга не я е чел, а само е погледнал около картинките, за да разбере какво е нарисувано. Това ме наведе на мисълта, че няма нужда да се хабя и да пиша всичко наред. Достатъчно е да публикувам текстовете, които са около картинките ;-)

Ето текста, който върви към поредната картинка.

_________________________

На другия ден в кабинета на Безкрачко се получи едно много странно писмо. Вътре се казваше, че господин кмета е осъден по бързата процедура и че в срок от 24 часа трябва да се яви в Централния софийски затвор за изтърпяване на наказанието.

Безкрачко не можа да повярва на очите си. Очевидно беше станала някаква грешка! А може това беше някаква тъпа шега? Той веднага звънна на един свой човек в прокуратурата и го попита, кой си прави гаргара с кмета на София. Неговият човек с тъжен глас му обясни, че няма никаква грешка. От горе дошло нареждане да вкарат в затвора поне един престъпник.

Това беше много съмнително. Самата идея в затвора да бъде вкаран престъпник звучеше налудничаво и абсурдно.

Във всяка държава функцията на затвора е да отдели престъпниците от честните трудови хора. И в България е така, но разбира се българския модел е уникален. Тук престъпниците са твърде много и затова е абсолютно невъзможно всички те да бъдат прибрани, но затова пък честните хора са такава рядкост, че не представлява никакъв проблем, те да бъдат поставени в затвора и по този начин държавата да ги защити от бандитите.

Накрая Безкрачко се сети, че днес е рожденият му ден. Улисан в работа и кражби, той беше забравил за днешния празник, но очевидно, че колегите от прокуратурата се бяха сетили и бяха решили да го поздравят с тази леко дебелашка шега. Единственото, което не можеше да разбере, е как толкова много хора бяха успели да се наговорят и да се включат в майтапа. Той звънна на познати съдии, следователи и прокурори и всичките те говореха едно и също, сякаш си бяха плюли в устата. Накрая реши да се обади на председателя на софийския градски съд. Това беше един страхотен сухар без грам чувство за хумор. Дори някой да е подготвил шегичка за Безкрачко, то Председателят със сигурност не участва. Той не може да е замесен, не само защото е твърде скучен и сериозен, а още защото всяка седмица Безкрачко му праща по една торба с пари, за да го пази от затвора. Председателят е сериозен човек и не би тръгнал да се шегува с това, от което си вади хляба.

В България положението на съдиите е много тежко. Тук, за да влезеш в затвора трябва да попаднеш първо на честен полицай, който да те хване, после на честен следовател, който да те проследи, после трябва да ти се случи, честен прокурор, който да внесе делото в съда и чак накрая трябва да случиш на три инстанции от честни съдии. При тази дълга верига, не е чудно, че всичките подкупи отиват в по-предните звена, а за съдиите, които са в края на хранителната верига, не остава почти нищо. Безкрачко е едно приятно изключение, защото той плаща на всички по верига, без значение дали съответния човек ще му потрябва или не. Затова Председателят е изключително благодарен на кмета и не би си позволил да се шегува с него.

Безкрачко веднага му се обади по телефона:
– Господин Председателю, днес получих някакво много странно писмо. Да знаете нещо по въпроса?

За съжаление, оказа се че и Председателят е много тъжен. Дори нещо повече, той направо плачеше. Ще попитате защо той взима нещата толкова навътре. Ами и вие да губехте по една торба с пари седмично и вие щяхте да плачете.
– Съжалявам Безкрачко – хлипаше председателят. – Нали знаеш, че ти си ми като роден син, но нищо не мога да направя. Обадиха се от ЦРУ и наредиха незабавно да те изпратим в затвора. Сам разбираш, това не се хора, а зверове. Как ли не им се молих, предложих им да вкараме в затвора някой друг бандит, такива тук си имаме колкото искаш, но те не щат. Искат точно теб. Обясних им, че ти си ни най-свестния разбойник, но те не и не.

Колената на Безкрачко омекнаха. Той прекъсна разговора с хлипащия председател и набра директния номер на ЦРУ. От там го свързаха направо с директора. Това е много странно, защото господин Джонсън не разговаря с дребни бандити от ранга на Безкрачко, но очевидно той чувстваше известна вина за създалата се ситуация и затова реши лично да обясни проблема:
– Ха честито, ще черпиш. От утре си в затвора! – това беше дебелашкия хумор на Джони.
– Ама господин Джонсън, защо точно аз. – запротестира Безкрачко. – В България има толкова много бандити, защо решихте да започнете точно от мен?
– Имаме си некои съображения. – пошегува се Джони. – Не е важно защо точно ти. Приеми го като печалба от Тотото.
– Но аз не мога да отида в затвора, имам задължения и отговорности. Благодарение на моите кражби се издържа половината съдебна система на България.
– Нищо, ще се оправят някак и без теб. – успокои го Джони.
– Но аз съм свикнал на съвсем друг стандарт. Там няма да ми понесе нито храната, нито обстановката.
– Нема да се косиш. – Джони знаеше малко български и вмъкваше по някой и друг български израз. – В софийския затвор, ако имаш пари може да си поръчаш храна от най-добрите ресторанти, проститутки от най-скъпите бардаци и вино от избата на вашия президент.
– Това е така, – съгласи се Безкрачко, – но как ще се впиша в обстановката? Как ще се разбирам с другите затворници?
– Нищо де. Нали един ваш поет беше казал: "В затвора попадна на хора и стана човек!" Току виж и от теб вземе нещо да стане.
– Не ме разбирате правилно. Какво ще правя в затвора, там има само честни хора и там никой не краде. За мен кражбата е необходимост и призвание. Аз не мога да заспя преди да съм отмъкнал нещо. В затвора аз просто ще загина.
– Не се безпокой Безкрачко. И в затвора живеят хора и там се краде. Дори и най-честните и хрисими хора понякога крадат.
– Но какво се краде в затвора? Там няма нищо за крадене.
– Напротив, има. В затвора се крадат кепета.
– Че какъв е смисъла да се краде кепе, нали всеки затворник си има свое собствено, а и колко ли ще струва едно кепе.
– Не е точно така – изкикоти се Джони. – В затвора кепетата са винаги с едно по-малко от броя на затворниците. Всяка сутрин на проверка един от затворниците е без кепе, защото някой му го е свил. Този затворник е наказан и обикаля плаца на бегом докато неговите колеги седят в центъра и мило му се усмихват. Много е важно ти да си един от седящите в центъра, а не онзи будала дето тича покрай стената.
– Добре, но аз съм свикнал да крада заводи и магистрали. Как да падна толкова ниско и от крупен бандит да стана крадец на кепета?
– Не Безкрачко, да крадеш кепета не означава, че си паднал ниско. Просто по този начин ти естествено ще се впишеш в обстановката. В затвора заводите и магистралите нямат никаква стойност, докато кепетата са ценни и затова затворниците не крадат заводи и магистрали, а кепета. Хайде, стига си мрънкал. До няколко часа искам да си там, за да могат журналистите да съобщят радостната новина във вечерната емисия на новините.
– Но господин Джонсън, не си ли спомняте, че наскоро ни препоръчахте да не съобщаваме никакви радостни новини, защото така ненужно сме радвали селяндурите, от което те започвали да се плодят още повече.
– Вече има нови директиви. Сега може да ги оставим да се радват и да се плодят на воля.

След тези си думи Джони се усмихна загадъчно като Мона Лиза, но Безкрачко нямаше как да види тази усмивка.

***

На другата сутрин Безкрачко вече е в затвора. В момента той е на плаца заедно със събратята си по съдба. Над главите им небето е синьо и грее топлото есенно слънце.

Двора на затвора е една от трите градинки, останали след уплътняването на София. Тук е широко и просторно. Погледа на Безкрачко свободно се рее чак до бодливата тел на оградата. Всъщност, този плац е най-добрата от трите градинки и най-важното това е единствената градинка, в която са останали дървета. Като казвам дървета, малко се изхвърлям. Всъщност, дървото беше само едно, малко поошмулено и измъчено, цялото покрито с неприлични надписи и още по-неприлични картинки, но все пак дърво. Цяло чудо е, че това дърво е оцеляло и още не е нацепено за подпалки. Чудо е и това, че двора на затвора беше останал широк и празен. Безкрачко беше застроил дворовете на всички училища и детски градини, но как не се беше сетил за този апетитен парцел?

Съвсем случайно Безкрачко беше попаднал на най-хубавото място в цяла София. На всичкото отгоре, на него за първи път му се случваше да е сред честни хора. Другите затворници, бяха много мили и симпатични момчета, бедни и честни, толкова бедни, че дори нямаха пари да си платят подкупа, за да излязат и толкова честни, че със сигурност щяха да си останат бедни.

В този момент старшината изкомандва:
– Всички, които са без кепета, три обиколки на плаца, бегом марш!

В колона по един затворниците тръгнаха да тичат покрай оградата. Тази нощ някой беше откраднал всичките кепета и затова сега всички бяха наказани. Единствен Безкрачко седеше в центъра на плаца и щастливо се усмихваше.

***

Вечерта директора на затвора дойде при Безкрачко и строго му каза:
– Господин кмете, няма ли вече да си ходите? Журналистите вече ви снимаха в раиран костюм. Пообиколихте, поразгледахте, нямате повече работа тук.
– Но как – възмути се Безкрачко. – Аз съм изпратен в затвора заради куп сериозни престъпления. Аз трябва да остана тук, за да излежа наказанието си.
– Това въобще не е необходимо – отговори му директора. – Ние сме демократичен затвор и затова при нас VIP персоните са в постоянен отпуск.
– Но аз не искам отпуск, тук ми е добре, не искам да излизам. Моля ви, не ме изпращайте обратно в онази джунгла.
– Все пак, господин кмете, затвора е за честните хора, а не е за такива като вас. Ако действително държите да останете ще направя за вас едно изключение, но това ще ви струва доста скъпо.
– Добре – усмихна се Безкрачко. – Досега плащах, за да не вляза в затвора, а от сега нататък ще плащам, за да не изляза.

Човек, когато си има пари, може да си позволи каквото си поиска. Малко странно е желанието на Безкрачко да остане в затвора, но парите са си негови и той може да прави с тях каквото си ще.

Все пак Безкрачко не можа да остане в Централния софийски затвор, защото се оказа че има някакъв тъп закон, според който човек не може да лежи в собствения си затвор. Ще кажете: "Ама затвора негов ли е?" Ами да, оказа се, че при приватизацията Безкрачко се е поувлякъл и покрай другите имоти е замъкнал и затвора.

На него му се наложи да се премести в един друг затвор. За съжаление там няма дървета, но затова пък има палми. Има огромен плаж, на който затворниците могат да провеждат различни културно-масови мероприятия. Има казино и голф игрище, за да се облечи тежкия живот на лишените от свобода човешки създания.

Затвора е разположен на малък карибски остров и е заобиколен от океана, в който плуват гладни акули. Разбира се, има яхтено пристанище, за да могат затворниците да излязат в океана и да уловят някоя от тези акули или някоя друга рядка риба, защитена от закона и вписана в червената книга. Важно е рибата да е от изчезващ вид, иначе няма да им е вкусна.

Има и летище, за да могат затворниците да прескочат, я до Лас Вегас, я до Париж. Въобще, това място има отлични социално-битови условия и най-важното, то не е собственост на Безкрачко. Ще кажете: "Ами тогава чий е този прекрасен затвор." Няма да повярвате, затвора е на жена му.

Той й го по дари по случай годишнината от сватбата им. Малко странен подарък действително. Някои подаряват диаманти, други залагат на скъпите коли, а Безкрачко беше избрал за подарък затвор. Не много романтично, но затова пък, страхотно оригинално.

Ще попитате: "Ама как, може ли да лежи в затвор, който е на жена му? Нали са женени и собствеността им е обща." Не, според юристите няма никакъв проблем. Жена му е отделно юридическо лице и затвора си е лично неин и затова няма законова пречка Безкрачко да излежи там полагащото му се наказание.

В момента над този остров грее яркото тропическо слънце, а жената на Безкрачко лежи под една палма на огромния плаж и се наслаждава на невероятното синьо небе, каквото има само на Карибите. Ти читателю, сигурно вече завиждаш на Безкрачко, но както обикновено прибързваш с изводите. Пропуснах, да ти кажа, че на острова има една мрачна кула, с едно единствено тясно прозорче. В тази кула лежи окован Безкрачко и оплаква съдбата си. Единственото, което вижда през тясното прозорче е невероятното синьо небе, каквото има само на Карибите.

Иска ми се тази книга да има поучителен характер и затова нека всички мъже, които днес не са изпълнили съпружеските си задължения, веднага да го направят, защото не знаете какви изненади може да ви поднесе съдбата!

***

А каква е съдбата на трилионера Били? С него се случи голямо нещастие. Той изпи всичките си пари. Ще кажете, че той не е нито първата, нито последната жертва на алкохола, но в случая става дума не за уиски, а за кафе. Ще се запитате колко ли кафе е изпил, за да профука един трилион долара. Всъщност, кафето никак не беше много. Реално, той изпи само една единствена чаша. Вярно, че това, не беше обикновеното американско кафе, което е безвкусно, рядко и прилича на негърска пот. Не това кафе беше черно, силно и както се казва си струваше парите.

Как Били се сдоби с тази безценна чаша кафе. Ами това е една много смешна и много тъжна история. За вас сигурно ще е смешна, но за него това си е една голяма трагедия. Били влезе в едно много луксозно кафене. Както се казва кафене за трилионери. Ще си помислите, че щом Били е единствения трилионер, то това кафене сигурно е било празно. Нищо подобно, вътре беше пълно с хора, които пиеха кафе, ядяха пасти и весело си бъбреха. Били седна на една свободна маса, веднага му донесоха меню, но той не го погледна, а директно поръча: "Едно кафе, ако обичате."

Бедния Били, мислеше си че щом е трилионер, то все за едно кафе пари ще намери. Че колко ли може да струва едно кафе, може би долар, не абсурд, тук очевидно е много скъпо. Сигурно струва най-малко десет долара, е нека да са сто, най-много хиляда.

Уви, кафето струваше точно един трилион долара! Как може едно обикновено кафе да струва толкова много? Е това кафе не беше съвсем обикновено. Както казахме, то беше черно и гъсто. Били го изпи с удоволствие и накрая дори си призна, че по-хубаво кафе през живота си не е пил.

Ще попитате, възможно ли е в това кафене да продават толкова скъпо кафе? Да, разбира се, по принципите на пазарната икономика всеки продавач има право сам да определи каква е справедливата цена, на която ще продава стоката си. Разбира се, клиента трябва да се съгласи и да приеме тази цена за справедлива, но ако и двамата приемат сделката, то какво право има държавата да се намесва в техните взаимоотношения?

Ами кога Били се е съгласявал, да плати един трилион долара за едно кафе? Ами съгласил се е, когато го е поръчал. Можеше първо да погледне в менюто и да види дали предложената цена го удовлетворява, но той наивно беше поръчал без да проучи цените в менюто.

Някои икономисти, които не разбират правилно смисъла на пазарната икономика, предлагат да се въведе пределна цена на кафето. Например, ако пределната цена за едно кафе е един милиард долара, то тогава ние с вас, пак ще трябва да се оглеждаме като обрани евреи преди да си поръчаме каквото и да е, но поне трилионерите ще могат да влязат като баровци и без да гледат в менюто да кажат: "Едно кафе, ако обичате." Разбира се, тези икономисти, нищо не разбират. Смисъла на пазарната икономика е всеки да е нащрек, всеки да се оглежда и ослушва, всеки да се бои за паричките си.

Така Били беше излъган. Години наред той се ослушваше и внимаваше, някой да не го обере, а накрая го извозиха по възможно най-тъпия начин. Всъщност, както предполагам се досещате, това не беше обикновено кафене и менюто, което му донесоха не беше стандартното меню, което носят на всички клиенти. Цялата работа беше една гнусна постановка на албанската мафия, която беше приготвила този капан специално за него.

Вярно е, че когато получи сметката Били веднага бръкна с три пръста в гърлото си и върна всичкото кафе, заедно с едни омари, които беше ял на друго място. За съжаление, това не му помогна, кафето беше изпито и той нямаше право да го връща. Опита се да докаже в съда, че кафето е било развалено и не е ставало за пиене, но дузина клиенти на заведението заявиха под клетва, че Били го е изпил и дори много го е похвалил. Вярно е, че всичките тези свидетели бяха албанци, вярно е, че и съдията и съдебните заседатели бяха от същата националност, но това в Америка е без значение. Там е демокрация и не могат да те дискриминират по национален или по расов принцип.

Ще кажете: "Голяма работа, Били си има цял трилион и може да плати дори и това безбожно скъпо кафе." За съжаление, не е точно така. Когато разпродадоха на търг имуществото му се оказа, че не му достигат около петдесет милиарда.

Какво прави Били в момента? Ами, сега той мие чинии в една албанска пицария, за да си плати кафето. Няма страшно, остават му само още няколко милиарда и ще излезе на чисто.