Софийският Университет

Още малко от книгата.
_________________________

Най-накрая Гочо стигна до Университета. Това беше най-величествената и най-красивата сграда в цяла България. Университетът стоеше в края на българската махала. В дясно се простираше огромното море от дървени колибки и тенекиени фургончета, където живееше циганското мнозинство, а от ляво беше Народната библиотека.

Въпросът е: "Що ли му трябва библиотека на народ, който не чете?" Действително, библиотеката беше нещо напълно ненужно. Безкрачко искаше да приватизира сградата, за да я оползотвори за нещо по-полезно, но тъпите селяндури не му позволяваха. Те искаха да си имат библиотека, нищо че не им трябва. Българите пазеха библиотеката със същата носталгия, с каквато много жени пазят сватбените си рокли, нищо че отдавна вече не могат да се поберат в тях. Тази народна простотия, накара Безкрачко да подходи към проблема по-дипломатично и вместо да приватизира сградата, той я запали. Няколко години в София стърчаха грозните руини на библиотеката и когато Безкрачко предложи да приватизира парцела и да построи хотел, селяндурите много се зарадваха и му благодариха, че най-накрая ще ги отърве от грозната гледка и тъжният спомен, че в София някога е имало библиотека. Всъщност, Народната библиотека вече е хотел "Библиотеката" и това е най-скъпият и най-луксозният хотел на Балканския полуостров.

Университетът също беше претърпял огромно развитие в положителна посока. Всичко беше обновено, осветено и блестеше от чистота. Ще се запитате откъде са се намерили пари за българското висше образование. Кой е човекът помогнал на Университета в тези трудни времена. Името на този благодетел беше Кривата Краставица и това е човекът наел основната част от сградата на Университета и създал там най-качествения бардак в цяла Европа.

Нямаше как да се мине без привличане на допълнителни финансови средства. Университетът изпитваше остра нужда от пари, защото ректорът имаше нова любовница. Това беше Катето, а за нея може да се каже всичко друго, но не и че е евтина.

Това, че част от Университета функционира като публичен дом имаше редица предимства. От една страна се издигна авторитета на това висше учебно заведение. Освен това студентките започнаха да посещават по-редовно учебните занятия, защото сега работата им е съвсем близо до аудиториите. Сградата също изглежда много по-добре, защото сега за нея се грижи не някой изкуфял професор, а един успешен бизнесмен, какъвто безспорно е Кривата Краставица.

По времето преди да дойде Кривата Краставица Университета приличаше не на бардак, а на битак. Тръгваш по един прекрасен коридор, покрит с венецианска мозайка и украсен с мраморни кулони. Насред цялата тази красота някой е сковал павилионче, в което се продават вестници или чорапи. Когато Кривата Краставица дойде, първата му работа беше да разкара всичкия този кич. Махна всички шперплатови стени и други подобрения направени от ректора и сградата върна първоначална си красота.

Кривата Краставица запази стила на Университета. Единственото подобрение, което си позволи да направи беше, че махна мраморните статуи, който седяха в нишите на централното фоайе. На тяхно място сложи пилони, около които сега танцуват пищни куртизанки. Това беше направено с много вкус и сега централното фоайе изглежда още по-добре от преди.

В момента Гочо стои пред централният вход и се любува на тази величествена сграда. Софийският Университет е строен преди сто години, когато богатите българи са инвестирали в наука и образование, за разлика от сега, когато инвестират в силикон и чалга певици. Всичко в тази сграда беше направено пищно и разточително, явно строителите са градили с мисълта, че създават нещо, което ще остане след тях и ще пребъде през вековете.

"Колко по-различни са днешните строежи – помисли си Гочо. – Сега всичко се прави временно. Днес двайсет годишните сгради вече се смятат за безнадеждно остарели. Взривяват ги, за да ги заменят с нещо по-голямо и още по-грозно. Новите сгради са тесни, мрачни и най-вече икономични. Сега се строи мизерно и някак сиромашко, докато старите българи са строили с безсрамната щедрост на аристократи."

Гочо обичаше да разказва за своя пра-пра-дядо, който бил архитектът проектирал сградата на Софийския Университет. Всъщност, пра-пра-Гочев не беше архитект, а обикновен каменоделец, работил някога на строежа, но въпреки това, той беше направил много повече за българската наука, отколкото неговият пра-пра-внук някога ще направи.

***

Гочо влезе в Университета, но не през централния вход, а по едни стълби, които водеха към мазето. Откакто Кривата Краставица беше взел на концесия основната част от сградата на Университета, учебните занятия се провеждаха отдолу под бардака. Може би ще си помислите, че помещенията, в които сега се преподава са тесни, мрачни и влажни. Нищо подобно. Строителите на Университета са построили тази величествена сграда върху едно величествено мазе. Това, което е под земята е много по-просторно и по-грандиозно от повечето европейски университети. Единствения проблем на новите аудитории беше, че нямаха прозорци и затова вместо под слънчеви лъчи сега студентите учат осветени от призрачно бяла нацистка светлина.

Ако не знаете какво представлява бялата нацистка светлина, ще ви обясня, че това е едно от най-ужасните изобретения на Третия райх. Нацистката светлина доскоро се наричаше "неоново осветление", а от известно време й викат "енергоспестяващи крушки". През 2010 всичко добро направено от нацистите беше забранено, а лошите неща бяха издигнати в култ. Например, магистралите построени по времето на Хитлер сега ги разрушаваха, защото фюрера ги бил направил под формата на пречупен кръст. Народната кола на нацистите също беше забранена, защото на Маман Фолксвагена й напомнял на калинка, а тя мрази насекомите и всички други пълзящи гадинки. От друга страна, бялата нацистка светлина и газовата камера бяха издигнати в култ.

Характерна особеност на Съвета е, че те в името на антифашизма, осъществяват идеите на Хитлер. Може би най-гадната от тези идеи е концепцията за безболезнено убиване. В древността се е смятало, че когато убиваш трябва да го правиш смело и достойно. Смятало се е, че не можеш да прережеш гръкляна на спящ човек. Това би било за признак на подлост и страх. Според старите разбирания, трябвало е първо да хвърлиш ръкавица и да извикаш противника си на дуел и след това да го заколиш гледайки го в очите. На времето се е смятало, че когато убиваш някого, той има право да разбере, че умира. Нацистите променят този подход и възприемат принципа на безболезненото убийство. Във връзка с това те въвеждат газовите камери. Влизат вътре бедните и нищо неподозиращи хорица, като си мислят, че отиват на баня. Още преди да са се усетили, са се нагълтали с газ и са предали богу дух. Фашистите са смятали този начин за убиване за особено хуманен.

Днес газовите камери не само, че не са забранени, но дори са станали абсолютно задължителни. През 2010 ако искаш да заколиш пиле не може просто да му отрежеш главата, а трябва да го убиеш безболезнено по нацистки. Трябва първо да го сложиш в газова камера, където да го упоиш с някой нацистки газ и чак тогава можеш да му резнеш гръцмуля. Мъдреците казваха, че е много важно пилето да не разбере, че умира, за да не се отдели в кръвта му някой вреден хормон. Стресираното пиле произвежда адреналин и други хормони на живота и когато селяндурите ядат такова пиле, те могат да почувстват тези хормони и да разберат, че живеят, което е крайно нежелателно.

Бялата нацистка светлина също беше станала абсолютно задължително. Група антифашисти се опитаха да се противопоставят и започнаха нелегално да разпространяват крушки с волфрамова жичка, които светеха с топла антифашистка светлина, но тайните служби се мобилизираха и разбиха тази диверсионна група. По този начин, бялата нацистка светлина победи и сега тя се лее отвсякъде.

***

Първата работа на Гочо беше да отиде до кабинета на своя научен ръководител професор Тричко.

– Здравейте господин професоре – поздрави Гочо. – Тези дни трябва да подам данъчната си декларация. Искам да Ви помоля, ако можете да ми помогне при попълването на този безумен документ.
– Доцент Гочев – смъмри го професора. – За толкова години, не се ли научихте една обикновена данъчна декларация да напишете!

Ще си кажете: "Какво толкова, не може ли Гочо сам да попълни една проста декларация." Не е точно така. В България, данъчното законодателство е толкова сложно, че за да си попълниш декларацията не е достатъчно да си доцент по математика. За целта трябва най-малкото да си професор. Затова Гочо се бърна за съдействие към професор Тричко.

В България се плащат стотици данъци и такси. Някои се изчисляват на годишна база, а други на месечна. Най-досадни бяха данъците дето се смятат за всеки месец по отделно. Всеки месец трябва да сметнеш колко точно пари си получил, защото от това ти зависи данъка. Ако искаш да спестиш някой лев, нещата стават още по-сложни, защото тогава трябва да прехвърлиш всичките си доходи в един единствен месец. В заводите, за да икономисат от данъци, всеки месец плащаха само на един работник. За работниците беше проблем да получават заплата само веднъж в годината, но взимайки всичките си пари на куп, те си спестяваха повечето данъци.

Добре, че Гочо нямаше никакви доходи, иначе и професор Тричко нямаше да се справи с попълването на данъчната му декларация. Освен това, наскоро бяха въвели плоския данък и сега попълването на декларациите беше малко по-просто.

В България бедните плащаха много повече данъци от богатите и затова когато въведоха плоския данък бедняците като Гочо много се зарадваха, защото си помислиха, че отсега нататък бедни и богати ще плащат еднакво. Уви, стана тъкмо обратното. Бедните започнаха да плащат още повече, а богатите още по-малко. Ще попитате: "Ами защо? Нали данъкът е плосък?" Да, но се оказа, че плосък ще е само данъка, който се плаща и от бедни и от богати, а останалите данъци които са само за бедни пак ще се плащат само от бедните. По този начин, богатия който получава един милион на месец плаща 10%, а бедния с неговите 100 лева плаща 60%. Разбира се, монетаристите веднага заявиха, че това не е справедливо, защото богатия плаща цели 100 хиляди, а бедния само някакви си мизерни 60 лева. Всъщност, това не е точно така, защото не е важно колко плащаш, а колко ти остава след като си платил. На бедния му оставаха 40 лева, а на богатия цели 900 хиляди.

Ще кажете, че сметката не е точна, защото богатия освен плоския си данък плаща още и данъците за бедни. Тоест, от неговите 900 хиляди трябва да извадим още петдесет-шейсет лева пенсионно, здравно и противопожарно осигуряване, данък полицейска закрила, такса пътища, такса телевизия и такса смет. Да, така е, богатите плащат и данъците, които са само за бедни, но ако извадим петдесет-шейсет лева от 900 хиляди ще получим 899 хиляди и нещо. Тоест, нека да не издребняваме, защото петдесет-шейсет лева са малко пари и защото богатите обикновено и тях не ги плащат. Например данък ДДС. Богатите не го плащат, защото те си имат фирми и когато искат да си купят нещо го купуват за фирмата, а не за себе си. По този начин богатият не плаща ДДС, докато бедният си го плаща като поп.

Гочо и професор Тричко обичаха да спорят по този въпрос.
– Бедните и богатите трябва да плащат едни и същи данъци! – пенявеше се Гочо. – Вместо бедните да плащат 60%, а богатите само 10%, трябва да се разпредели данъчната тежест по равно и всички да плащат по 35%.
– Но така богатите биха плащали много повече от бедните, защото 35% за богатия са много повече отколкото за бедния – протестираше професор Тричко.
– Да, но от друга страна на богатите ще им остават много повече пари отколкото остават на бедните, защото 65% от доходите на богатия са много повече от 65% от доходите на бедния.
– Доцент Гочев, тези неща не са във Вашата компетентност. Не е справедливо богатия да плаща повече само защото е богат. Да вземем като пример такса смет. Бедния прави боклук колкото богатия, та дори и повече от него. Защо бедния да плаща по-малко от богатия?
– Трябва да има известна социална справедливост – настояваше Гочо. – На времето в Румъния даваха тоалетна хартия само на тези, които представят бележка, че са яли. Тоест, колкото повече ядеш, толкова повече цапаш.
– Доцент Гочев, не разбирате ли, че колкото пари струва изхвърлянето на сметта на богатите токова пари струва и сметта на бедните.
– Не е така – упорстваше Гочо. – На богатите трябва да им изхвърляме сметта всеки ден, за да не им мирише, а за бедните е достатъчно колата да минава веднъж в месеца. На тях нека да им мирише, те са свикнали! Освен това богатите искат нови и красиви кофи за боклук. Искат не само да се изхвърли сметта, но и да се помете около кофата, докато бедните нямат такива претенции. Затова, според мен, нищо не пречи богатият да плаща повече от бедния!
– Добре, доцент Гочев. Ами здравното осигуряване. Бедните са много по-болни от богатите. Защо те да плащат по-малко за здраве, след като боледуват много повече.
– Въобще не е редно бедни и богати да получават еднакво здравно осигуряване – продължаваше да упорства Гочо. – За богатите трябва да уредим младички мед сестри със силиконови цици, а за най-богатите, сестри с истински цици!
– А какво ще правим с най-бедните? – поинтересува се професора.
– На тях ще им пуснем медицинските сестри дето ни ги върнаха от Либия, – каза Гочо който не обичаше особено много бедняците, нищо че беше един от тях.
– Добре, доцент Гочев, но вие с вашите неокомунистически идеи ще накарате богатите да плащат повече пенсионно осигуряване от бедните и това ще разруши социалната справедливост сред пенсионерите. Вместо всички пенсионери да получават еднакви пенсии и да се чувстват като братя, Вие ще ги разделите на бедни и богати. Така те ще получават различни пенсии, защото бедните са плащали малко, а богатите много.

Така си спореха двамата изкуфели дъртаци. Не че някой се интересуваше от това какво мислят те по въпроса.

Гочо и професор Тричко работеха заедно от близо тридесет години, но си говореха на Вие, защото професора признаваше само учтивата форма. Той говореше на Вие с всички, включая и със съпругата си. Навремето Гочо се чудеше как в английския език е изчезнала фамилиарната форма, но като започна да работи с професор Тричко успя да си обясни този феномен. Въпреки това, двамата се познаваха доста отдавна и разговора всъщност беше доста фамилиарен.

– За съжаление, доцент Гочев, днес не мога да ви помогна за попълването на данъчната декларация, защото бързам за събрание на еколозите против ядрената енергия. Знаете ли, искат да построят ядрени електроцентрали и да попречат на нашите планове за получаване на енергия от вятър и мъгла. Ние трябва да се борим против ядрената енергия, защото тя е много по-евтина и не отделя въглероден двуокис, което обезсмисля всичките ни инициативи посветени на борбата против глобалното затопляне. Ако не спрем ядрените централи, утре могат да се появят дори и термоядрени, а това ще е краят на нашето екологично движение.
– Че какъв проблем намирате в термоядрените централи? – попита Гочо, който беше аполитичен и не разбираше високите цели на екологично движение.
– Но как не разбирате, доцент Гочев. Срещу ядрените централи можем да протестираме и да плашим хората с тяхната радиоактивност, а срещу термоядрените няма да има какво да кажем. Ако няма протести, няма да има и екологично движение. Ако спре движението, ще спре и финансирането от страна на петролните компании, а ако спре това финансиране, ние ще останем на университетските си заплати и ще умрем от глад. Затова, извинете ме но събранието на еколозите в момента е най-важното за мен. За данъчната декларация минете утре, само имайте предвид че утре може и да не се учи.
– Може да не се учи! Защо? – попита Гочо, на когото му беше писнало да го изненадват с подобни съобщения в последния момент.
– Има една директива на европейския конвент, според която тринадесети е препоръчително да бъде почивен ден. Хората били суеверни и очаквали на тази дата нещо лошо да се случи, а това повишавало процента на трудовите злополуки.
– Утре е 13 януари. Значи няма да се учи – заключи Гочо.
– Не е толкова просто – усмихна се професор Тричко. – Директивата е препоръчителна, а не е задължителна. За да разберем дали ще се учи трябва да изчакаме нашия ректор да издаде специална заповед по този въпрос.
– И кога този тъпак ще благоволи да издаде въпросната заповед? – попита Гочо, който не изпитваше особена любов към ректора.
– Нашият ректор е историк, а не футуролог – обясни професор Тричко. – Той може да ни каже дали се е учило на 13 януари 1910, но не знае дали ще се учи утре. Ще го разбере когато това утре стане история. Тоест, заповедта ще излезе утре.

Гочо не каза нищо, само изсумтя недоволно и излезе от кабинета на професора.

***
***

Дойде време за Гочовата лекция по Необикновени Диференциални Уравнения. Той влезе в аудиторията, отвори уста и понечи да поведе студентите на пътешествие в приказния свят на математиката, но нещо го спря. Той се огледа и недоволно замълча. Аудиторията беше празна. Гочо беше свикнал когато преподава, вътре да има по двама-трима дремещи студенти, но досега никога не беше му се случвало да не дойде никой. Да беше дошъл поне един! Уви, аудиторията беше абсолютно празна. Никой не беше пожелал да дойде и да почерпи от Гочовата мъдрост. Той се замисли дали да не прочете лекцията си, въпреки всичко, но осъзна колко абсурдно би било това. Гочо въздъхна и неохотно си тръгна.

След като си беше платил кабелната телевизия му бяха останали 7 евро и сега на Гочо му се искаше да похарчи част от тези пари, за да си вдигне настроението. Пиеше му се кафе, но уви университетската лавката вече я нямаше. Ще се зачудите как може да има университет без лавка, но това беше част от плана на мъдреците да затрият Университета.

Маман не искаше в България да има висше образование, защото българите се смятат за много умни дори и когато нямат никакво образование, а като станат висшисти, вече не можеш да им затвориш устата.

За да унищожат Университета мъдреците решиха да затворят университетската библиотека. Това не помогна, защото в тази библиотека не ходеше никой и никой така и не разбра, че нея вече я няма. Маман се чудеше къде е сърцето на Университета, кой е жизнено важният орган, без който алмаматер ще загине. Затвориха и Интернет клуба, но това също не помогна. Тогава Маман реши да посегне към нещо по-съществено и затвори тоалетните. Това създаде доста проблеми, но Университета отново оцеля. Тук-таме се виждаше как някой студент се облекчава в някой ъгъл, но това беше единственото неудобство. Накрая Маман затвори лавката и този път Университета окончателно загина. Е, имаше тъпаци като Гочо, които продължаваха да ходят там, но по-важното беше че студентите изчезнаха.

Лавка нямаше. Гочо имаше една друга естествена нужда, но тоалетна също нямаше. Затова той вместо да се глези с харченето на пари предпочете да върне част от дълговете, с които тежеше на колегите си. След като успокои двама от най-настойчивите си кредитори Гочо остана без пукната пара, което си е неговото обичайно състояние.

Той нямаше повече работа в Университета и затова с бавни стъпки се запъти обратно към дома си в Обеля.