02 февруари 2009

Продължение Едно

Както обещах, започвам да довършвам историята. За най-нетърпеливите си читатели ще пускам тук написаните парчета в суров вид. Тези, които предпочитат по-завършените неща, ще помоля да почакат, ако не до крайния вариант, то поне до втората чернова.

Разбрах, че са затворили затвора в Гуантанамо. Сега е момента да се побазикаме с Големия Брат, докато не са отворили някой друг подобен затвор за такива като нас :-)

Защо продължението излиза точно на втори февруари? Ами така се случи. Все пак използвам случая да поздравя всички, които празнуват. По принцип днес е Петльов ден, което е празник за всички мъже, но в последно време хомосексуалистите са приватизирали днешния празник и той е главно техен.

Нищо не пречи и ние останалите да празнуваме. Щом християни и мюсюлмани могат да празнуват заедно, защо да не могат хомосексуални и хетеросексуални да имат общ празник?

Ето и продължението. Не е особено весело, но днес на вън е мрачно, а когато е мрачно и текста се получава мрачен. Абе, за всичко си требе слънчице!

_________________________

Докато Гочо пътуваше или по-точно, докато висеше в задръстването, една сграда гръмна и зрелищно се срути. Това беше поредната американска антитерористична операция, а целта беше един от блоковете съседен на този, в който живее Гочо. Явно, някой от агентите на ЦРУ беше докладвал, че там се крият бойци от съпротивата. От ден на ден антитерористичните операции ставаха все по-масови, а съпротивата все по-дръзка. В началото американците бомбардираха Афганистан и Ирак, после започнаха да пускат бомби на най-близките си съюзници като Пакистан, после разшириха действията като включиха и по-далечни съюзници като България, а в 2010 вече бомбардираха навсякъде, дори и в собствената си страна.

Все пак тези антитерористични операции бяха изключително важни, защото освобождаваха терени за ново строителство. В София всичко беше застроено и ако не бяха тези операции строителната индустрия би загинала напълно.

В България имаше чудесно законодателство, според което хората притежаваха сградите, но не и земята върху която те са построени. Затова беше достатъчно да се бутне блока и веднага се освобождава общински терен, който Безкрачко приватизира и веднага застроява.

Още не се беше разнесъл прахоляка от падналия блок и от всички страни заприиждаха жълти булдозерчета и жълти багерчета, които веднага разчистиха и подготвиха терена за ново строителсво.

Никой не знаеше кога и къде ще удари следващата бомба. Тези операции се държаха в най-строга тайна, за да не успее съпротивата да научи и да противодейства. Единственият признак, по който можете да познаете, че предстои подобна операция е ако около блока ви се появят жълти булдозерчета и жълти багерчета. Особено обезпокоително е, ако багеристите нищо не правят, а само пушат и нервно си гледат часовниците.

***

През това време българският президент откриваше паметник на американските летци геройски загинали в небето над България. Зад всяка трагедия в историята на човечеството задължително стои българин. Този случай не правеше изключение. Виновника за трагедията на американските летци се казваше капитан Списаревки. Историята се разигра по време на Втората Световна Война. Тогава ято американски крепости летеше към София с благородното намерение да пусне няколко стотин тона бомби и да избие няколко хиляди българи, което щеше да е съществен принос за подобряването на демографската характеристика на цялото човечество.

Капитан Списаревки се опитва да попречи на това благородно дело, за което не можем да му се сърдим, защото той е летец от българската антивъздушна отбрана и това му е работата. Капитана, като типичен българин, изпукал всичките си патрони без да успее дори да одраска американските въздушни крепости. Вместо да свие опашка и да признае превъзходството на американската техника, капитана разяждан от неистова злоба се насочва към водача на групата и се разбива в него.

Американците в този ден били в чудесно настроение за убиване на българи, но капитан Списаревки така им развалил деня, че те хвърлили всичките бомби в полето и се върнали без да свършат нищо полезно.

Българският президент много се срамуваше от подлата постъпка на капитана. Той си помисли дори дали след като открие паметника да не мине и да се изпикае на гроба на Списаревки. Това много би се харесало на окупатора. За съжаление, наложи му се да се откаже. На времето президента удължи само носа си, като пренебрегна един друг важен орган и сега не му се искаше да размахва този късичък орган пред камерите на журналисти и фоторепортери.

Ще си помислите: "Какво нищожество е българският президент!" Това е нищо, да бяхте видели канцлерът на Германия. Този човечец не смееше да занесе цветя на гроба на баща си. Проблемът беше, че баща му беше загинал за родината си, в което нямаше да има нищо лошо, ако родината не беше Германия и времето – Втората Световна. Германия загуби войната и сега всички защитници на родината от герои бяха обявени за престъпници.

Въобще да живееш в окупирана държава носи известни неудобства. Германците започнаха да строят в Берлин железопътна гара. В последният момент се оказа, че гарата е с няколко метра по-висока от гарата в Ню Йорк. Тогава се наложи спешно да се преработва конструкцията и гарата да се сниши, за да не дразни окупатора. Подобен проблем са имали и българите по времето на турското робство. Тогава не са им разрешавали да строят високи църкви и за да не дразнят окупатора и се е налагало да вкопават сградите в земята.

Затова не се сърдете нито на президента, нито на канцлера. Ако те не правеха това което трябва да правят нямаше да са нито президент, нито канцлер. Тогава на тяхно място щеше да има друг президент и друг канцлер, а те можеше да бъдат още по-големи нищожества от сегашните.

***

Докато Гочо вървеше към Обеля, бойците от съпротивата развиваха вентилите на неговия джип. От края на войната до 2010 не се беше случило нищо ново. Ще си помислите, че поне съпротивата е нова. Уви не. В 2010 съпротивата се състоеше от Кико и Коко, а те бяха най-младите членове на диверсионната група, която по времето на Втората Световна Война нападаше цистерните с газирана вода, които пътуваха от България към Африка и които бяха предназначени за хитлеровата армия. Тогава Кико беше още на 14, а батко му Коко беше вече на 16 години. Не е трудно да сметнете, че сега те бяха съответно на 82 и на 84 години.

Причината поради която съпротивата нападна Гочовия джип е това, че той беше паркирал така, че блокираше създадения от тях проход. По-точно беше закрил дупката, която съпротивата беше пробила в една от оградите на Безкрачко. Заради това престъпление, съпротивата реши да накаже Гочо като му спусне гумите.

В момента Коко се опитваше да развие вентила, докато Кико стоеше на пост и вардеше да не се появи американски бомбардировач. Не че Кико можеше да види самолет летящ на 10 хиляди метра, при това произведен по технологията Стелт и невидим за хора и радари. Кико не можеше да види дори колко е часът, защото стрелките на часовника му бяха твърде дребни. Просто традицията повеляваше докато батко му извършва акция, той да стои на пост и да го варди.

Малко тъжно беше, защото от старата бойна група бяха останали само двамата. Ще си помислите, че другите младежи са станали жертва на американските антитерористични операции. Нищо подобно, бомбите винаги падаха някак встрани и досега не бяха засегнали нито един боец от групата. За съжаление, времето не беше така милостиво и един по един бойците гушнаха букета, кой от сърце, кой от болни бъбреци, кой просто от старост.

Кико и Коко също бяха вече взели-дали. Почти не чуваха и много лошо виждаха, а и ръцете и краката им вече не ги държаха. Коко се опитваше да развие вентила, но Гочо го беше затегнал прекалено здраво и Коко не можеше да го пребори. Тогава на помощ се притече по-младият Кико и двамата със задружни усилия пуснаха въздуха от Гочовата гума. Как се обръщат нещата. Навремето младият Кико търсеше помощта на батко си Коко, за да развие крана на цистерната с газирана вода, а сега дойде времето когато неговите пръсти са по-силни от тези на батко му.

***

Докато Съвета заседаваше имаше един мъдрец, който не беше поканен нито на това извънредно заседание, нито на което и да е заседание в последните години. Това беше Хасан Али и той отговаря за най-тайната и най-важната програма на Съвета. Програмата беше означена с кодовото име "Чичко Торбалан" и Хасан Али изпълнява главната роля в този проект.

В момента той седеше в разкошния си арабски дворец и скучаеше. Да отговаряш за Чичко Торбалан беше изключително тъпо. По цял свят всички селяндури познаваха Хасан Али и го смятаха за терорист номер едно. Това беше причината, поради която Съвета му беше забранил да ходи където и да е. Не можеше да присъства нито на раздаването на наградите Оскар, нито дори да обиколи луксозните парижки бардаци. Дори и да му разрешаваха, Хасан Али сам би се отказал, защото навсякъде децата го сочеха с пръст и викаха: "Чичко Торбалан, Чичко Торбалан!", майките припадаха, а татковците звъняха в тайните служби, за да питат каква е наградата обявена за главата на бедния Хасан.

Много му беше болно и тъжно, как можаха точно него да накиснат да изпълнява тази гадна задача. Хасан беше най-добродушния и хрисим мъдрец и неговите колеги се възползваха от добротата му, за да го обявят за враг номер едно и да разнесат по целия свят, че Хасан Али е едно ужасно чудовище. В училищата децата се упражняваха да избождат с карфици очите от портрета му. Дори се опитваха да оскубат брадата му, макар че брада от портрет трудно се скубе.

На всичко отгоре от Съвета го караха да върши ужасни неща, защото само грозната му физиономия не била достатъчна, за да плаши хората. В началото Хасан Али поставяше бананови кори на места с възлово значение за националната сигурност. Имаше доста навехнати стъпала, няколко счупени ръце и един насинен задник. Медиите доста раздуха случаите на бананов тероризъм, но въпреки всичко хората не се страхуваха достатъчно. Тогава Съвета нареди на Хасан да започне да взривява атомни бомби. Това беше отвратително и той дори мислеше да откаже, но Съвета не беше организация, на която можеш да откажеш.

Когато гръмнаха първите атомни бомби хората истински се уплашиха, но заедно с това истински намразиха и Хасан Али. Всеки иска да го обичат и никой не иска да го мразят. Хасан Али беше така депресиран, че се намираше на крачка от самоубийство.

Защо той? Защо? Защото бил много грозен, а другите мъдреци да не са красавци? В погледа му имало нещо от Мефистофел. А другите мъдреци да не би да гледат като херувимчета?

Като се замисли за другите мъдреци се сети за председателшата и в съзнанието му се появи един свеж спомен. Действително имаше един мъдрец, който изглеждаше добре. Много добра беше тази Маман. На времето, когато тя още не беше председател, а само обикновен мъдрец, Хасан Али беше прекарал с нея един чудесен уикенд. Действително, за това удоволствие му се наложи да заплати цяло състояние, но Маман си заработи съвестно всеки цент и Хасан Али не съжаляваше за нищо. Единственото за което му беше мъчно е това, че в двореца му сега няма куртизанка от нивото на Маман. Имаше няколко прости ханъми, но къде можеха те да се мерят с Маман?

Тежка беше задачата на Хасан, но същевременно тя беше и много отговорна. Чичко Торбалан е много нужен на селяндурите, за да ги накара да слушкат, така както е нужен на децата, за да ги кара да си лягат на време и да си ядат попарката. Благодарение на тази програма хората доброволно се отказаха от някои екстри извоювани по времето на Френската революция, каквито са свободата на словото и неприкосновеността на кореспонденцията. Тук бихме добавили и телефона и имейла, макар тях да ги е нямало по времето на Френската революция, но може да считаме, че това което е казал Дантон се отнася директно към тези средства за комуникация.

Хасан Али съзнаваше колко важно е да плаши селяндурите, защото беше минало много време от последната революция и затова се очакваше всеки момент да друсне поредният разрушителен бунт. Революциите са като земетресенията. Когато мине леко разклащане се освобождава натрупаната енергия и опасността от як трус намалява. Колкото по-дълго е било спокойствието, толкова по-яко ще друсне накрая.

Основното при революциите е, че се получава известно разместване на пластовете. Тези които са управлявали, отиват в затвора, а тези които са в затвора излизат и започват да управляват. На мъдреците не им се ходеше в затвора, а и затворите нямаше хора подготвени, за да управляват. Това не бяха някогашните затвори. Сега мъдреците знаят, че е по-сигурно да пратиш противниците си при всевишния, защото сега затворите са като пробит чувал и въобще не може да се разчита на тях за нищо.
Колкото по-близо е поредната революция толкова по-яко се затяга примката около врата на селяндура. Нямаше как мъдреците да затегнат толкоз яко примката и затова беше нужна програмата Чичко Торбалан, която караше обикновения селяндур сам да затегне собствената си примка.


4 коментара:

  1. Дочакахме! Само за протокола....Списаревски сваля една крепост преди да се джасне във втората.

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря за уточнението. Честно казано, не ги знам тези неща, а би трябвало всеки българин да ги знае.

    ОтговорИзтриване
  3. Анонимен19 май, 2009 15:13

    не съм чел нищо по-готино!!! Евалла и давай още! Заради Гочо днес една свястна работа не съм свършил, а само се дзверя в монитора.

    ОтговорИзтриване