Продължение Седем

Отдавна не съм сядал да пиша, а бях обещал да доразкажа историята. Продължавам разказа, както си му е редът, с убийство. Щеше ми се след толкова дълго прекъсване да започна с нещо по-весело и по-забавно, но като огледах какво остава да се напише до края ми се стори, че най-веселото и най-забавното е убийството.

Използвам случая да поздравя един приятел по случай рождения му ден. Вчера той ме покани на бира, а се оказа че съм поканен на тържество за рождения му ден. Аз както обикновено не бях в час и не носех подарък, затова сега специално ще го поздравя чрез тази радио точка.

Преди време, един от читателите се оплака, че за Бай Георги са отделени само три странички. За съжаление, само след още две страници Бай Георги ще умре. Уви, такава е съдбата на второстепенните герой. Ето ги тези страници.

___________________________________


Качиха се горе, където Гочо набързо притопли лучената супа, с която щеше да гощава Бай Георги. След това сипа щедро в единствената паница и сервира порцията заедно с единствената лъжица, която имаше. Ще кажете: "Толкова ли е беден Гочо, че има само една паница и само една лъжица?" Абе, не. Не е чак толкова беден. Всъщност той имаш много паници, но една по една те се чупеха и сега беше останала само една едничка. Къде отидоха лъжиците Гочо така и не разбра, но затова пък чашите бяха много повече от това, което му е нужно.

– Седни Бай Георги да хапнеш. Аз ще потърся едни чисти чорапи, за да се обуя и ще хапана след малко.

Бай Георги не чака да му се молят, а бързо седна на единствения стол и жадно засърба вкусната лучена супа. През това време Гочо се завря под леглото да търси чисти чорапи. За стария ерген Гочо "чисти чорапи" не означава непременно да са изпрани. Достатъчно е да не са обувани известно време и това беше достатъчно Гочо да ги приеме за условно чисти.

По принцип по улиците Гочо си ходи бос, но когато си е вкъщи, той е свикнал като истински джентълмен да обуе чорапи и чехли. Точно в момента му беше трудно да намери под леглото това което търси, макар че целия се беше наврял в прахта под дюшека.

Точно в този момент звънна мобилния телефон на Гочо.

– Бай Георги, би ли вдигнал. Това дето писука на масата е моят телефон.

Старецът с готовност изпълни молбата на Гочо.
– Слушам – каза Бай Георги, който в този момент си спомняше прекрасните години, когато пиеше уиски и приемаше инструкции за мускулестите момчета.
– С доцент Гочо Гочев ли разговарям? – се чу отсреща в слушалката.
– Да. – каза Бай Георги.

Може би той щеше да добави нещо от рода на: "Да, тук е дома на Гочо Гочев" или "Да, той е тук, сега ще ви се обади." За съжаление стареца не успя нищо повече да каже, защото се чу пукот и мозъкът му излетя през едно отверстие, което незнайно как се беше появило в черепа му.

"Странно, мозъкът не е сив, а червен." – Това е възможно най-шантавата мисъл, която може да му хрумне на човек в подобен момент, но точно това в момента минава през главата на Гочо. По-естествено би било да си каже: "Това куршум ли беше?" или "Стреля ли някой и защо?"

Нямаше много време за мислене, защото секунда по-късно врата падна отнесена от нечии мощен ритник и в стаята нахлуха младежи в камуфлажно облекло. Не беше ясно какви са тези младежи и защо са облечени в камуфлажни дрехи, дали за да се скрият сред природата или за да бият още повече на очи? Имаше много въпроси, които Гочо можеше да си зададе в този момент, но той седеше притихнал под леглото и се стараеше да не мисли, сякаш се страхуваше, че мислите му могат да го издадат.

– Някой ни изпревари и току що застреля обекта. – това бяха думите на този който водеше групата. Той не говореше на останалите, а докладваше на някой, който му говори в малката черна слушалка, която е сложил в ухото си.

От там нещо го попитаха и шефа на командосите отговори:
– Определено това е обекта, напълно отговаря на описанието. Стар и много грозен.

Получиха се още някакви указания и командира на групата се разпореди:
– Ти остани да охраняваш трупа. Аз и останалите отиваме да хванем снайпериста.

Командосите изчезнаха със скоростта, с която се бяха появили. Остана само един, но и той излезе от стаята и застана пред вратата. Явно мястото до пресния труп му се стори твърде проветриво за куршуми. Освен това, от стълбището той можеше спокойно да наблюдава трупа на Бай Георги от безопасно разстояние през счупената врата.

Това позволи на Гочо да изчезне. Ще кажете: "Как, нали вратата се охранява от някакъв професионален главорез." Да, но освен вратата имаше и друг път за измъкване и това беше тайната шахта останала след поредната антитерористична операция. Върху блока на Гочо бяха пуснали бомба, то тя не избухна, защото беше китайско производство. Малко странно беше това, че ЦРУ използва при антитерористичните си операции бомби произведени в Китай. Всъщност имаше специален закон, който казва че бомбите който се пускат над главите на българите задължително трябва да са произведени в Америка. Така е, но законите на монетаризма стоят над националните закони и затова бомбите ги правеха в Китай, след това ги изпращаха в Америка, където им удряха по една щампа "Made in USA" и чак тогава ги пускаха над главата на Гочо.

Ще си кажете: "Нищо чудно тогава, че бомбата не е гръмнала. Всички китайски стоки са боклук!" Нищо подобно. Китайските стоки са си много добри и техните бомби по нищо не отстъпват на произведените в Америка. Причината, поради която запалителното устройство отказа, е другаде. Тази бомба беше сглобена от стар китайски комунист, който е закърмен с идеите на Мао и твърдо вярва, че американците са изедници и потисници и ползват тези бомби, за да тероризират работническата класа. Затова старият комунист извърши саботаж при сглобяването на бомбата. По-късно саботажът беше разкрит и сега същият китаец вместо бомби произвежда бонбони. Това е много лошо за него защото при бонбоните надницата е наполовина. Старият комунист си мисли, че е постъпил правилно като е спасил живота на достойни синове на великата работническа класа. Ако знаеше, че всъщност е спасил търтей като Гочо и приятеля му Петьо, то тогава той сигурно би съжалил за саможертвата си, но слава богу, нямаше как китаеца да разбере кого точно е спасил.

Когато падна бомбата, тя вместо да разруши цялата сграда и да освободи терена за ново строителство, вместо това, тя направи само една дупка започваща от покрива и стигаща чак до стриптийз бара, който е в мазето на блока. Дупката си стоеше и никой не си беше дал труда да я запуши. Гочо само беше придърпал леглото си така, че да я скрие, а на тавана беше залепил вестници, за да не я вижда. Не че на Гочо му пречеше да вижда дупка на тавана, но точно над него живееше едно чудовище от женски пол. Гочо се страхуваше да не погледне случайно под полата й, а това е нещо което би могло да го направи импотентен до края на живота му.

Та, въпросната дупка беше тайния шахта, през която Гочо изчезна. Без да се замисля, той се търколи и полетя надолу.

***

През това време Петьо лежеше в леглото си и четеше наръчник за ограбване на египетски гробници. Разбира се, годината е 2010 и всички гробници са вече ограбени, особено египетските, но археолозите като Петьо още се надяват да открият нещо ново и да го оплячкосат, както си му е редът.

На вън на стълбището се чу тропот на крака, които отиваха нагоре и след малко тропот на крака, които отиваха надолу. Петьо игнорира тези шумове, но в следващия момент в леглото му се стовари тежкото туловище на Гочо. Това беше нещо, което Петьо не можа да игнорира. Гочо не каза нищо, само му направи знак да си мълчи, пъхна се под леглото, на което лежеше археолога и продължи надолу.

Петьо остана доста шашнат, още повече че в следващият момент някой започна да разбива вратата на апартамента му. Очевидно Гочо бягаше от някого и щом сто и десет килограмовият Гочо се изнася панически, то инстинкта на шейсет килограмовия Петьо беше да си плюе на петите и да тръгне след Гочо.

Двамата набързо слязоха още три етажа до мазето и от там през сервизните помещения на стриптийз бара минаха в съседния блок, а от там се измъкнаха като минаха през цепнатини и ниши, които бяха известни само на тях и на бойците от съпротивата.

Когато вече бяха достатъчно далеч и очевидно бяха избягали от преследвачите си, Петьо спря, пое си дъх и зададе логичния въпрос:
– Защо бягаме?
– Не знам! – отговори Гочо, който в този момент беше напълно откровен.

Единственото, което знаеше е че някой застреля Бай Георги на масата в собствената му боксониера. Това беше изстрел на професионалист, който със снайпер му беше пръснал мозъка от разстояние повече от седем метра. Ще кажете: "Седем метра е нищо. За такова разстояние не ти е нужен снайпер, можеш да го уцелиш дори и с воден пистолет." Всъщност, действително разстоянието е нищожно, защото след уплътняването на София разстоянията между сградите са толкова малки, че комшиите от съседните сгради могат да си говорят и дори да си подхвърлят разни неща един на друг.

Въпреки това, този убиец несъмнено беше професионалист, защото точно пред прозореца на Гочо висеше един джип. Ще попитате: "Как така пред прозорците висят джипове?" Ами, нямаше достатъчно места за паркиране и затова хората закачаха на вериги колите си да висят над улицата и между блоковете висяха джипове като прани гащи.

Това означава, че въпросния професионалист беше гръмнал Бай Георги през тъмните стъкла на джипа. Но защо, кой ще тръгне да гърми със снайпер по един безпомощен старец, който от години седи на улицата и пие антифриз. И защо го застреляха точно когато беше в апартамента на Гочо. Може би това беше свързано с тъмното минало на Бай Георги и на някогашните му връзки с мафията, а може би някой искаше да гръмне Гочо, но погрешка беше опукал стареца.

Различни версии минаваха през главата на Гочо. Инстинктът му подсказваше, че този куршум бе адресиран за него. Всъщност това не беше инстинкт, просто Гочо си мислеше, че той е център на вселената и че всичко на този свят непременно и задължително се върти около него.

Добре, ако са искали да убият него, то кой би го направил. Кому ще е нужно да гърми един стар доцент по математика. Може би някой скъсан студент? Невъзможно, Гочо не късаше никого. Необикновените Диференциални Уравнения бяха твърде сложна материя, която не беше понятна никому и затова неразбирането на материала не беше достатъчен мотив за доцента за да скъса когото и да било. Дори и да скъсаше някой студент, то той би отишъл с кутия бонбони при секретарката на факултета и би уредил въпроса. Гочо не обичаше дебелата секретарка и затова не късаше студенти, като по този начин я лишаваше от порцията й бонбони.

Гочо разказа на Петьо малкото, което знаеше. Двамата обсъдиха въпроса и единодушно решиха, че е разумно Гочо да се покрие за известно време, докато се разбере какво става. Петьо му даде всичките си пари, които имаше в себе си и го прегърна драматично, защото не знаеше дали ще види отново стария си приятел.

Разбраха се Петьо да се отърве от трупа на Бай Георги, за да нямат излишни разправии с властите. На другия ден всичко беше спокойно и никой не търсеше нито Гочо нито Бай Георги и затова Петьо даде десет лева на циганите да закопаят някъде бедния старец. Разбира се, на тях им домъчня да изхвърлят толкова много месо и не го закопаха. Какво си мислите, че го изядоха? Нищо подобно, циганите не са човекоядци, те разфасоваха Бай Георги и го продадоха на българите, които също не са човекоядци, но изядоха Бай Георги като си мислеха, че консумират свинско месо. Вярно, личеше си, че месото е от малко стара свиня, но умъртвена по европейски, тоест безболезнено и хуманно, без дори да разбере че умира. Между другото, последното действително беше така, защото Бай Георги умря за секунда без дори да разбере какво става.